Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Благодаря ви — каза момчето. — Много ви благодаря. Сега ще ви оставим да си починете малко.
Старецът беше поразен.
— Той ме изтезаваше! — простена отново. — Проклятието Круциатус… нямате представа…
— Имам — възрази Хари. — Наистина. Много ви моля, починете си. Благодаря ви, че ми разказахте всичко това.
Той поведе Рон и Хърмаяни надолу по стълбите. Бил, Фльор, Луна и Дийн седяха на масата в кухнята с по чаша чай пред себе си. Когато Хари се появи на вратата, всички вдигнаха очи, но той само им кимна и продължи към градината, следван от Рон и Хърмаяни. Пред тях лежеше червеникавата могилка, покрила Доби, и Хари се върна при нея точно когато болката в главата му започна да става все по-силна. Сега той трябваше да хвърли огромни усилия, за да отпъди виденията, които постоянно го връхлитаха; знаеше обаче, че ще му се наложи да се съпротивлява още съвсем кратко. Не след дълго щеше да се поддаде, защото трябваше да разбере дали предположението му се е оказало вярно. Но трябваше да издържи още малко, за да обясни на Рон и Хърмаяни.
— Преди много време Бъзовата пръчка е била у Грегорович — подхвана Хари. — Видях как Вие-знаете-кой се опитва да го издири. След като го намери, разбра, че пръчката вече не е у Грегорович: че е била открадната от Гриндълуолд. Виж, не знам откъде Гриндълуолд е научил, че пръчката е у Грегорович, но ако майсторът е бил толкова глупав сам да пусне слуха, явно не е било особено трудно.
Волдемор беше при портата на „Хогуортс“, Хари го видя как стои там, видя и фенера, който подскачаше в предизгревната светлина и се приближаваше все повече и повече.
— Гриндълуолд е използвал Бъзовата пръчка, за да постигне могъщество. И в апогея на властта му, когато Дъмбълдор е знаел, че единствен той е в състояние да го спре, обявил дуел на Гриндълуолд и го победил, а после взел Бъзовата пръчка.
— Бъзовата пръчка е била у Дъмбълдор? — ахна Рон. — Но къде е сега?
— В „Хогуортс“ — отговори Хари, като се мъчеше да остане със съзнанието си при тях в градината на върха на отвесната скала.
— Тогава какво чакаме, да вървим! — подкани припряно Рон. — Хари, да вървим и да я вземем, докато той не ни е изпреварил!
— Вече е късно — отвърна Хари. Не се сдържа и се хвана здраво за главата, за да й помогне да устои. — Той знае къде е пръчката. Вече е там.
— Хари! — вбеси се Рон. — Откога знаеш… защо губим време? Защо разговаря първо с Грипкук? Можехме да отидем… още можем да го направим…
— Не — отсече Хари и падна на колене върху тревата. — Хърмаяни е права. Дъмбълдор не е искал да притежавам пръчката. Не е искал да я взимам. Искал е да намеря хоркруксите.
— Непобедимата пръчка, Хари! — простена Рон.
— От мен не се очаква да… от мен се очаква да намеря хоркруксите…
Всичко вече тънеше в хлад и мрак: слънцето се виждаше едва-едва на хоризонта, докато той се плъзгаше заедно със Снейп през парка към езерото.
— След малко ще дойда при теб в замъка — каза с висок студен глас. — Сега ме остави.
Снейп кимна и тръгна обратно по пътеката с развяващо се черно наметало. Хари вървеше бавно — изчакваше силуетът на Снейп да се скрие. Нямаше намерение Снейп или който и да е друг да види къде отива. Прозорците на замъка не светеха и той можеше да се скрие… след миг си направи хамелеонизираща магия, благодарение на която стана невидим дори за самия себе си.
Продължи нататък покрай езерото, като се взираше в очертанията на любимия замък, първото му царство, което му принадлежеше по рождено право…
Накрая изникна и бялата мраморна гробница край езерото, отразила се в тъмната му вода. Гробницата му се стори ненужно петно в познатия пейзаж.
Той отново усети прилив на овладяна еуфория, шеметното усещане за целеустременост в погибелта. Вдигна старата пръчка от Оливандър: колко подобаващо беше, че това щеше да е последното й велико деяние.
Гробницата се разцепи от горе до долу и се разтвори. Покритото с плащаница тяло беше точно толкова дълго и слабо, както и приживе. Той вдигна отново пръчката.
Плащаницата се разгъна. Лицето беше прозирно, бледо, изпито и въпреки това почти непокътнато. Бяха оставили очилата върху гърбавия нос — обзе го весело присмехулно настроение. Ръцете на Дъмбълдор бяха кръстосани отпред върху гърдите му и под тях лежеше и пръчката, погребана заедно с него.
Нима старият глупак си беше въобразявал, че мраморът и смъртта ще защитят пръчката? Нима беше смятал, че Черния лорд ще се уплаши да оскверни гроба му? Паяковидната му ръка замахна и издърпа от хватката на Дъмбълдор пръчката: щом я взе, от върха й се разлетя дъжд от искри и пръчката озари трупа на последния си собственик, готова най-после да служи на нов господар.