Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Той се огледа. Тук нямаше нищо, което да му е познато. Дори миризмата на мястото — смесицата от подправки, кафе, гниещи зеленчуци и печено месо — беше нова за него.

Стивън въздъхна.

— От магията е, сър. Толкова ме обърква. Джентълменът топло стисна ръката му.

Градът се издигаше на стръмен склон. Нямаше нормални улици, само тесни пътеки, състоящи се предимно от стъпала, които се виеха нагоре и надолу между къщите. Самите къщи бяха съвсем прости, дори, бихме казали, строги. Стените от пръст и глина, боядисани в бяло, вратите от най-просто дърво, както и капаците на прозорците. Стъпалата по улиците също бяха боядисани в бяло. В целия град като че ли нямаше нито едно цветно петно, което да зарадва окото: нито цвете в саксия на прозореца, нито шарена играчка, забравена от някое дете пред вратата. Да вървиш по тези тесни улици, каза си Стивън, е все едно да се луташ из гънките на огромна ленена кърпа.

Беше призрачно тихо. Докато ходеха нагоре-надолу по тесните стълби, те дочуваха боботенето на плътни гласове, които долитаха от къщите, но нямаше нито смях, нито песен, нито възторжен детски глас. От време на време срещаха по някой местен жител, величествен, с мургаво лице, облечен в бяла роба и бели панталони и с бял тюрбан на главата. Всички носеха бастуни, дори младите мъже, макар че всъщност никой от тях не изглеждаше особено млад: жителите на този град се бяха родили стари.

Срещнаха само една жена (поне джентълменът с коса като глухарче каза, че това е жена). Тя стоеше до съпруга си, облечена от главата до петите в една-единствена дреха с цвят на сянка. Стивън я видя в гръб и — съвсем в тон с призрачната атмосфера на мястото — когато жената бавно се обърна към него, той забеляза, че лицето й не беше лице, а гъсто бродирана тъкан в същия мрачен нюанс като останалата част от облеклото й.

— Тези хора са много странни — прошепна Стивън. — Но като че ли никак не се учудват, че ни виждат тук.

— О! — възкликна джентълменът. — Това е част от магията, която направих: да изглеждаме точно като тях. Те са напълно убедени, че ни познават още от детството си. Нещо повече, скоро ще откриете, че ги разбирате отлично и те също ви разбират, макар че езикът им е неразбираем дори за сънародниците им, които живеят на двадесет и пет мили от тук!

Стивън си каза, че сигурно е част от магията и това, че жителите на града не забелязват на какъв висок глас говори джентълменът и как думите му отекват във всяко белосано кътче наоколо.

Улицата, по която слизаха, завиваше и рязко свършваше с нисък зид, построен, за да не позволява на разсеяните пешеходци да паднат от хълма. От тук се виждаше околният пейзаж. Пред тях под безоблачно небе се простираше пуста долина от бял камък. Духаше горещ вятър. Това беше свят, оголен от всяка възможна плът и останал само по кости.

Стивън започваше да мисли, че това място е сън или част от завладялата го магия, но джентълменът с коса като глухарче въодушевено му съобщи, че се намират в…