Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
— О! Казвал на Дъфи, че двамата са събратя в неволята си. Не знам защо. Частън пише, че голям брой феи имат неопределеното чувство, че англичаните се отнасят зле с тях. Но за Частън е загадка — както впрочем и за мен — какво ги кара да мислят така. В къщите на великите английски магьосници феите винаги са първи сред слугите и седят на най-хубавите места до магьосника и жена му. Частън пише много интересни неща на тази тема. Най-добрата му творба е „Liber Novus“87 — като видя изражението на ученика си, мистър Норел се намръщи. — Сигурен съм, че съм ви я препоръчвал поне дузина пъти — каза той. — Не сте ли я чели?
За съжаление мистър Норел не винаги помнеше точно кои книги препоръчва на Стрейндж да прочете и кои изпраща в Йоркшир с едничката цел да ги държи далеч от ученика си. „Liber Nowts“ стоеше на една от лавиците в библиотеката в абатството Хъртфю. Стрейндж въздъхна и отвърна, че в мига, в който мистър Норел му даде тази книга, той с радост ще я прочете.
— А междувременно, сър, може би ще бъдете така добър да довършите разказа си за феята от Честърфийлд.
— О, да! Докъде бях стигнал? Да, няколко години с Дъфи не се случвало нищо лошо, а в града не се случвало нищо добро. На пазарния площад израснала гора и гражданите не можели да въртят търговията си. На козите и свинете им пораснали крила и те отлетели. Духът превърнал камъните на недостроената енорийска църква в буци захар. От слънцето захарта се нагорещила, започнала да лепне и част от църквата се разтопила. Градът замирисал на гигантска сладкарница. По-лошото било, че котките и кучетата идвали да ближат църквата, плъховете и мишките — да я гризат. Градът останал с полуизядена безформена църква, което съвсем не било по вкуса на жителите му.
Те се видели принудени да отидат при Дъфи и да го помолят да се застъпи за тях пред духа. Но момчето било сърдито и не искало да им помогне, защото помнело как тези хора някога му се присмивали. Тогава те започнали да правят всевъзможни комплименти на бедния луд клетник, да хвалят ума и красотата му. И Дъфи се помолил на феята, и колко различно станало всичко тогава! Духът престанал да ги тормози и отново превърнал захарната църква в каменна. Гражданите изсекли дърветата на пазарния площад и си купили нов добитък. Но така и не успели да поправят църквата. И днес църквата в Честърфийлд изглежда някак странно. Не е като другите църкви. Стрейндж помълча малко. После каза:
— Според вас, мистър Норел, феите завинаги ли са напуснапи Англия?
— Не знам. През последните триста-четиристотин години се разказват много истории за срещи на англичани с феи на най-неочаквани места, но тъй като никой от тези хора не е бил учен или магьосник, свидетелствата им не могат да се смятат за достоверни. Ако ние с вас призоваваме феи, тоест — побърза да добави той, — ако послушаме нечий лош съвет и направим нещо толкова неблагоразумно, тогава при правилно произнасяне на заклинанията феите веднага ще се появят. Но откъде идват и по какви пътища се движат — не се знае със сигурност. По времето на Джон Ъскглас се строят прости пътища, водещи от Англия към Феерия — широки зелени пътеки между високи живи плетове или каменни зидове. Тези пътища все още съществуват, но аз не мисля, че днес феите ги използват, както впрочем и християните. Те са разрушени и обрасли с трева. Изглеждат изоставени и съм чувал, че хората ги отбягват.
— Хората вярват, че феините пътища носят лош късмет — каза Стрейндж.
— Това са глупости — отсече Норел. — Феините пътища не могат да им навредят. Феините пътища не водят наникъде88.
— А получовешките потомци на феи? Те наследяват ли познанията и силите на предшествениците си? — попита Стрейндж.
— О, това е съвсем друг въпрос. Много хора в днешно време носят фамилии имена, които разкриват феиния им произход. Феърчайлд е едно от тях. Елфик — също. И Феъри, разбира се. Помня, че когато бях дете, в една от нашите ферми работеше Том Феърчайлд. Но рядко се случва някой от тези феини потомци да проявява какъвто и да било магически талант. Всъщност по-често те се ползват с репутацията на хитри, надменни и мързеливи хора — все пороци, с които се славят техните предци феите.
87
Нова книга (лат.). — Бел. прев.
88
Дали мистър Норел е прав, като казва, че феините пътища не могат да причинят вреда, е спорно. Съществуват призрачни места и десетки легенди за странни приключения, споходили хора, минали през тях. Особено популярна е историята, която ще разкажа по-долу. Трудно е да се каже каква точно съдба е сполетяла хората на този път, но със сигурност не е участ, която вие или аз бихме желали да споделим. В края на XVI век в Йоркшир живял човек, който имал ферма. Една лятна утрин той излязъл с двама-трима ратаи да коси трева. По земята се стелела бяла мъгла и въздухът бил прохладен. Покрай ливадата минавал стар феин път, ограден от двете страни с висок жив плет. Пътят бил обрасъл с гъста трева и дръвчета и дори в слънчев ден бил мрачен и потънал в сянка. Фермерът никога не бил виждал по феиния път да мине и една жива душа, но тази сутрин тон и ратаите му вдигнали глави и забелязали на пътя група хора. Лицата им били странни и облеклото им било чуждоземско. Един от тях — мъж — вървял пред останалите. Той се отклонил от пътя и навлязъл в ливадата. Бил облечен в черно, млад и хубав и макар че никога по-рано не го били виждали, фермерът и ратаите веднага го познали — това бил кралят магьосник Джон Ъскглас. Те коленичили пред него, но той ги накарал да станат. Казал им, че е тръгнал на път и хората му дали кон, храна и вода. После повикали жените и децата си и Джон Ъскглас ги благословил за късмет.
Фермерът гледал с недоверие странните хора, които продължавали да стоят на феиния път, но Джон Ъскглас му казал да не се страхува от тях. Обещал, че тези хора няма да му навредят. После яхнал коня и заминал.
Странните хора постояли още известно време иа древния път, но когато първите лъчи на жаркото лятно слънце ги докоснали, те изчезнали заедно с мъглата.