Патриотични игри

— Та кое е момичето?

— Една убийца — отговори Марти. Подаде на Джек снимка, направена от по-близо. — И то печена. Заподозряна в три убийства — на двама политици и един индустриалец. Всичките с пистолет от близко разстояние. Представи си как става. Ти си човек на средна възраст и си вървиш по улицата, виждаш едно хубаво момиче, тя ти се усмихва, може би пита как се отива донякъде или нещо друго, ти спираш и в следващия момент виждаш в ръката й пистолет. Сбогом, Чарли.

Джек погледна снимката. Тя не изглеждаше опасна — приличаше на мечтата на всеки мъж.

— Както казвахме в колежа, не е от момичетата, които би изхвърлил от леглото си. Господи, в какъв свят живеем, Марти?

— Ти знаеш това по-добре от мен. Във всеки случай помолиха ни да наглеждаме лагера. Ако я забележим там, французите искат незабавно да им изпратим снимката.

— Ще отидат ли да я приберат?

— Не казаха такова нещо, но може би ще си спомниш, че имат войски в Чад, на около стотина мили. Военновъздушни части с хеликоптери.

Джек върна снимката.

— Жалко.

— Наистина е така. — Кантор прибра снимката и смени темата. — Как върви работата ти е данните?

— Дотук имам един куп нищо като информация. Хората, които правят това на пълен щат…

— Да, за известно време работиха нон стоп по тази информация. Трябваше да ги накараме да спрат, защото започнаха да прегряват. Вкарването на компютрите помогна малко. Веднъж според сведенията ни лидерът на една терористична група се появи на шест летища едновременно и разбрахме, че тези данни са боклук, но от време на време получаваме и истински. През миналия март изпуснахме онзи тип извън Бейрут — закъсняхме с половин час. Проклети тридесет минути — каза Кантор. — Човек свиква с тези неща.

„Тридесет минути — помисли си Джек. — Ако бях напуснал канцеларията си тридесет минути по-рано, сега щях да съм мъртъв. Как мога да свикна с това?“

— Какво щяхте да му направите?

— Нямаше да му четем списъка с правата — отговори Кантор. — Та успя ли да намериш някакви връзки?

Райън поклати глава:

— Тези от АОЪ са толкова малки. Подозирам шестнадесет контакта между ИРА и други групи. Някои от тях може да бъдат и нашите момчета, но как да ги познае човек? В докладите няма снимки, описанията могат да се отнасят за кого ли не. Дори когато узнаем за контакт на ИРА с някоя група, с която не си говорят, а тя може да бъде и АОЪ, то, първо, информацията спокойно може да бъде грешна, и, второ, може това да е първият път, когато са разговаряли с ИРА. Марти, по дяволите, как може човек да намери смисъла във всичкия този боклук?

— Е, следващия път, когато чуеш някой да пита какво прави ЦРУ по въпроса с тероризма, няма да можеш да му отговориш. — Кантор му се усмихна. — Хората, които търсим, не са глупави. Те знаят какво ще се случи, ако бъдат заловени. Ако не го направим самите ние, а ние може да не желаем, винаги можем да подшушнем на израелците. Терористите са жилави, гадни копелета, по не могат да устоят на истински войски и знаят това. Там е и разочарованието. Шуреят ми е майор от армията, част е от Делта Форс70 долу във Форт Браг. Виждал съм как работят. Могат да унищожат лагера, който разглеждаше, за по-малко от две минути, да убият всички и да изчезнат, преди ехото да затихне. Те са смъртоносно ефективни, но без подходяща информация няма да знаят къде да бъдат смъртоносни и ефикасни. Същото е и с полицейската работа. Мислиш ли, че мафията би могла да оцелее, ако полицията знаеше точно къде и кога си вършат нещата? Колко от банковите обири щяха да бъдат успешни, ако на вратата чакаха отредите за противодействие? Човек трябва да знае къде са гадовете. Всичко опира до разузнаването, а разузнаването опира до куп безлични бюрократи, които пресяват всичкия този боклук. Хората, които събират разузнавателни сведения, ни ги предават, ние ги обработваме и ги предаваме на групите за действие. Битката се води и тук, Джек. Тук, в тази сграда, от купчина служители, които всяка вечер се прибират у дома при семействата си.