Патриотични игри

Агентът отново провери папката. Псевдонимът му е бил Константин Дапънс. Сведенията от информатора бяха, че в двата случая, когато е приказвал, говорил като начетен човек. Вероятно е образован. Движел се е в групата, която ФБР наблюдаваше, но никога не е бил част от нея. Никога не е участвал в самостоятелно незаконно действие и се е отстранил, когато предводителите на малката банда започнали да говорят за обиране на банки и вкарване на наркотици, за да се издържат. Шоу си помисли, че може би е дилетант, студент с радикални разбирания, който, след като е опознал членовете на групата, е разбрал какво представляват: негодни тъпаци, улични разбойници, натъпкани с малко марксистки глупости или псевдохитлеризъм.

Няколко дребни групировки успяваха понякога да взривят по някоя бомба, но тези случаи бяха толкова редки, че американският народ почти не знаеше, че такива неща се случват. Когато някоя група нападнеше банка или бронирана кола, за да се издържа, обществеността си спомняше, че за да обере банка, човек не се води непременно от политически подбуди. Алчността беше достатъчна. От петдесет и едно терористични нападения през 1982 година броят им беше сведен до седем през 1985. ФБР беше успяло да залови много от тези аматьорски групи, като само миналата година беше предотвратило над двадесет инцидента благодарение на доброто си разузнаване, последвано от бързи действия. В основата си малките клетки от ненормални типове бяха се издали поради собственото си аматьорство.

В Америка нямаше терористични групи с идеологическа мотивация или попе не в европейския смисъл. Съществуваха арменските групи, чиято главна цел беше убиването на турските дипломати, имаше и групи от северозапада, поддържащи превъзходството на белите, но и в двата случая единствената идеология беше омразата — към турците, чернокожите, евреите или всякакви други. Това бяха свирепи групи, но не истински опасни за обществото, защото другите хора не споделяха политическата им цел. За да бъдат наистина ефективни, членовете на подобна група трябваше да вярват в нещо повече, отколкото в омразата. Разбира се, най-опасните терористи бяха идеалистите, но Америка не беше мястото, в което можеше да се види ползата от марксизма или нацизма. След като дори семействата, живеещи от социални помощи, имаха цветни телевизори, доколко привлекателен би могъл да е колективизмът? След като в страната нямаше класово разделение, коя група би могъл убедено да мрази човек? По тази причина повечето малки групи откриваха, че са партизани, плуващи не в морето на омразата, а на безразличието. Нито една група не беше успяла да проумее този факт, преди ФБР да проникне в нея и да я унищожи. Научаваха само, че са обречени на забрава, ако се изключат няколкото колони на единадесета страница и неотпечатаният им предизвикателен манифест. Анонимните редактори решаваха, че те не представляват никаква новина. В много случаи това беше най-добрият край на делата за терористичните групи.