Патриотични игри

— Тоя е пълна нула — каза Оуенс.

— Да — отговори Ашли. — Поне това обяснява къде се е запознал с него Джеф — бил е лейтенант в един от първите полкове, заминали за Ирландия, и вероятно е влизал веднъж-два пъти в книжарницата. Нали го знаеш Джефри Уоткинс? Вероятно са се заприказвали за книги — не е възможно да са говорили за друго. Съмнявам се, че Кули е имал някакви други интереси освен книгите.

— Да. Смятам, че е това, на което янките казват идиот. Или най-малкото това е имидж, който той поддържа. Ами родителите му?

Ашли се усмихна:

— Помнят ги като местните комунисти. Не е било нещо сериозно, но определено са били на страната на болшевиките до въстанието в Унгария през 1956 година. Изглежда, това ги е разочаровало. Останали са си явни левичари, но политическата им дейност е спряла по това време. Всъщност помнят ги като много приятни, но странни хора. Насърчавали са местните деца да четат, имали са добри мозъци за бизнес. Навреме са си плащали сметките. Няма нищо друго освен тези сведения.

— Ами това момиче, Беатрис?

— Получила е образованието си в държавно училище. Не е посещавала университет, а се е самообразовала по литература и история на издателската дейност. Живее със стария си баща — той е пенсиониран сержант от Кралските военновъздушни сили. Не води обществен живот. Вероятно прекарва вечерите си в гледане на телевизия с чашка коняк „Дюбоне“. Доста силно е неодобрението й към ирландците, но няма нищо против да работи е „мистър Денис“, защото той е експерт в тази област. И тук нищо.

— Значи имаме търговец на редки книги от семейство на марксисти, но без известни връзки с терористични групи — обобщи Оуенс. — Бил е в университета по същото време с нашия приятел О’Донъл, нали?

— Да, но никой не си спомня дали са се запознали. Всъщност живеели са на няколко пресечки един от друг, но отново никой не помни Кевин да е влизал в книжарницата — вдигна рамене Ашли. — Не забравяй, че става дума за времето, преди О’Донъл да привлече сериозно внимание върху себе си. Ако тогава е имало някаква улика, то тя не е документирана. Посещавали са един и същ преподавател по икономика. Това може да е добра нишка, но човекът е починал преди две години от естествена смърт. Състудентите им са се разпръснали по четирите краища на света, а и още не сме намерили някой, който да е познавал и двамата.

Оуенс отиде в ъгъла на канцеларията, за да си налее чаша чай. „Човек с марксистко възпитание, посещаващ едно и също училище по едно и също време с О’Донъл.“ Въпреки отсъствието на всякакви контакти е терористични групи тази нишка беше достатъчно интересна и си струваше да бъде проследена. Ако можеха да намерят нещо, което да доказва, че Кули и О’Донъл се познават, то в този случай вероятно Кули служи като мост между Уоткинс и АОЪ. Това не означаваше, че има доказателства за реалността на такава връзка, но през изминалите седем месеца не бяха успели да открият нищо толкова значително.

— Добре, Дейвид, какво предлагаш да правим?

— Ще поставим микрофони в книжарницата и в дома му и, разбира се, ще подслушваме всичките му телефонни разговори. Когато пътува, ще има компания.

Оуенс кимна одобрително. Това беше повече, отколкото той можеше да направи в рамките на закона, но службите за сигурност не работеха по същите правила както лондонската полиция.

— Какво ще кажеш, ако поставим хора да наблюдават книжарницата?

— Няма да е лесно, като се има предвид местоположението й. И все пак можем да се опитаме да уредим наш човек да започне работа в някой съседен магазин.

— Магазинът срещу него е златарски, нали така?

— „Никълъс Риймс и синове“ — кимна Ашли. — Има един собственик и двама служители.

Оуенс се замисли:

— Мога да намеря опитен следовател по обирите, някой с много познания в тази област.