Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Гласът на Байрот този път беше по-крепък:
— Кой сега е нашият враг, главатарю?
Карса се изпъна пред двамата воини на Урид.
— Гледайте отговора ми, приятели мои. Гледайте.
— Ние те провалихме, Карса Орлонг — каза Делъм. — А ти ни каниш отново да тръгнем с теб.
Карса едва сдържа порива си да изкрещи, да нададе бойния вик — сякаш с това предизвикателство щеше да оттласне настъпващия мрак. Не можеше да проумее импулсите си, този порой от чувства, заплашващ да го удави. Взря се в изваяния образ на високия си приятел, в живостта на безупречния лик — Делъм Торд пред Форкассалла — Форкрул Ассаил, наречена Покой — която на една планинска пътека на един далечен континент така нехайно го бе унищожила.
— Ние те провалихме — проговори Байрот Гилд. — А сега искаш да вървим с теб?
— Делъм Торд. Байрот Гилд. — Гласът му беше хриплив. — Аз ви провалих. Бих искал отново да съм вашият главатар. Стига да ми позволите.
Дълго мълчание, после Байрот отвърна:
— Най-сетне нещо, за което да копнеем.
Карса едва не падна на колене. Скръб, най-сетне отприщена. Най-сетне неговият миг на самотата. Нанесено бе наказанието. Отново щеше да тръгне на път. „Ще гледаш, скъпи Уругал. О, как ще гледаш!“
Жаравата в огнището гаснеше. След като Фелисин си отиде, Хеборик остана да седи в тъмното. Гребна шепа суха тор да разпали огъня. Нощта го беше смразила — дори невидимите му ръце бяха студени, като тежки късове лед под китките му.
Единственият път пред него беше къс и трябваше да го измине сам. Беше сляп, но точно в това — не по-сляп от всеки друг. Пропастта на смъртта винаги е изненада, все едно дали зърната отдалеч, или преоткривана с всяка стъпка. Обещание въпросите внезапно да секнат — но отговори отвъд не те чакат. Само да секнат — това трябваше да е достатъчно. „И така трябва да бъде за всеки смъртен. Колкото и да жадуваме за решение. Или още по-измамното: за изкупление.“
След цялото това време вече разбираше, че всеки път, неизбежно, се смалява до тънка диря от стъпки. Докато те отведе до самия ръб. А сетне… край. Тъй че се беше изправил пред онова, което чакаше всеки смъртен. Самотата на смъртта, последния дар на забвението, чието друго име е безразличие.
Боговете нека се дърлят над душата му, да се зъбят и ръмжат над жалкия си пир. А ако смъртните щяха да скърбят за него, то щеше да е само защото със смъртта си ги е отърсил от илюзията за единство, утехата на жизнения път. Един по-малко по пътя.
Някой драсна по кожата на входа, отмести я и влезе.
— Погребална клада ли искаш да направиш от дома си, Призрачни ръце? — Беше гласът на Л’орик.
Словата на Върховния маг стреснаха Хеборик и той едва сега усети потта, стичаща се по лицето му, и знойните вълни, изригващи от побеснелите пламъци в огнището. Без да мисли, ги беше захранвал с още и още тор.
— Видях блясъка — трудно е да не го забележи човек, старче. Но хайде, остави. Остави го да замре.
— Какво искаш, Л’орик?
— Разбирам нежеланието ти да кажеш това, което знаеш. В края на краищата няма смисъл Бидитал и Фебрил да знаят такива подробности. Тъй че няма да настоявам да ми обясниш какво усети за този Господар на Колодата. Вместо това ти предлагам замяна и всичко, което си кажем, ще си остане между нас.
— Защо да ти вярвам. Ти си потаен — дори пред Ша’ик. Не обясняваш защо си тук. В кадъра й, в тази война.
— Само по себе си това би трябвало да ти подскаже, че не съм като другите — отвърна Л’орик.
— Това ти носи по-малко, отколкото си мислиш — изръмжа Хеборик. — Размяна не може да има, защото не можеш да ми кажеш нищо, което да ме интересува. Коварствата на Фебрил? Той е глупак. Перверзните на Бидитал? Някой ден някое дете ще забие нож между ребрата му. Корболо Дом и Камъст Релой? Те воюват срещу империя, която съвсем не е умряла. Те са престъпници и затова душите им ще горят във вечността. Вихърът? Презирам тази богиня и това презрение само расте и расте. Е, какво би могъл да ми кажеш, Л’орик, че да ме заинтересува?
— Само единственото, което може да те заинтересува, Хеборик Леката ръка. Точно както този Господар на Колодата интересува мен. Няма да те измамя с размяната. Ще ти кажа всичко, което знам за Нефритената ръка, издигнала се от отатаралските пясъци — Ръката, която си докоснал, която сега обсебва сънищата ти.
— Как би могъл да знаеш тези… — Замълча. Капките пот по челото му изстинаха.
— А ти как можеш да доловиш толкова много само от едно описание на картата на Господаря? — отвърна Л’орик. — Хайде да не оспорваме тези неща, иначе ще се въвлечем в разговор, който ще надживее самата Рараку. Е, Хеборик, да започвам ли?