Сделката на капитан Ворпатрил
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Бараяр #18
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-333-1
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сделката на капитан Ворпатрил». Краткое содержание книги:
Имола — зяпаше уплашено приближаващия се Шив — осъзна поредната си грешка, когато по-високата от него Удин се завъртя, стисна го за шията, вдигна го във въздуха и го заби в стената с цялата сила на своя наполовина хоут произход.
— Къде са децата ми, ти, безполезно алчно говедо?!
— Глл! — отвърна той, все по-опулен.
Шив прошепна в другото му ухо, тихо и заплашително като мъркащ тигър:
— Звездичка, Чер, Риш. Трябва да си ги срещнал в тунела. Какво направи с тях?
Аха, бързо показно на метода „добър Кордона, лош Кордона“, съобрази Иван. Или „лош Кордона, по-лош Кордона“. Подозираше, че двамата си разменят ролите при нужда. Самият той не би се намесил за нищо на света.
— Колко хора имаш отвън? — продължи Шив.
Удин отпусна хватката си, колкото Имола да вдиша. Той благоразумно комбинира издишването със:
— Само една! Високо момиче!
Удин изчака още малко, после отново му позволи да си поеме дъх.
— Честно! Моите момчета я зашеметиха. Отнесоха я в буса!
Още една дълга пауза.
— Четирима, чакат в засада, ако се появи още някой. На позиция за кръстосан огън.
След още една пауза, която Имола несъмнено сметна за въздълга, Удин го пусна с отвращение. Той се свлече на пода, като търкаше жално шията си.
— Ако не лъже — каза колебливо Смарагд, втренчена в Имола, — къде са Чер и Риш?
Докато траеше представлението, Тедж беше хванала Иван за ръката; сега той усети как пръстите й се стягат около неговите.
— И как ще излезем, ако са ни спретнали засада при единствения изход? — добави умърлушено Амири.
— О — каза тъжно Шив. — Предполагам, че просто ще трябва да поседим тук още малко и да почакаме. Таткото на Иван Ксав няма да се забави твърде. Човекът спечели бас все пак. — Стисна зъби, после добави през тях: — По дяволите! Бяхме толкова близо.
— Кой, по дяволите, е Иван Ксав? — попита Имола, явно объркан от тези нови действащи лица в сценария. — И кой е татко му?
Иван приклекна до него.
— Иван Ксав съм аз — уведоми го с фалшива сърдечност. — А татко ми до неотдавна беше големият шеф в онази голяма сграда… — Понеже не беше сигурен къде се пада лабораторията спрямо централата на ИмпСи и още по-малко дали тунелът е преминал под делящата ги улица, или не, посочи нагоре. — Голяма сграда, пълна с оперирани от чувство за хумор мъже, чието внимание всички освен вас се опитваха да избегнат. Но няма проблем. Сигурен съм, че много скоро ще имате възможност да ги опознаете много добре. И те — вас.
Имола, изглежда, беше схванал основното послание — че ИмпСи идва за него, което вече не изглеждаше като преувеличение, — но не и по-тънките нюанси. Зяпна объркано Иван, после премести погледа си обратно върху Шив.
— Щом е така — изграчи той, — може би пак да си съдействаме, а?
Шив изсумтя, и толкова.
— Не знам, тате — каза Гъли и погледна замислено зашеметителя в ръката си. — Може би трябва да премислим още веднъж вари…
Сякаш гигантски ръце уловиха Иван в шепи и го стиснаха почти до смазване. Звука не чу, защото междувременно слухът му беше излязъл в отпуска, но определено го усети с костите си. Тедж изпищя, поне ако се съдеше по движението на устните й.
Иван се строполи по задник. Няколко сандъка паднаха на пода.
И толкова.
Арките до един отваряха и затваряха широко уста с надежда да облекчат натиска върху тъпанчетата си. Имола се развика, гласът му идваше сякаш от дълбок кладенец:
— Какво е това, по дяволите?
Иван се надигна на колене.
— Бомбата на сержант Абелар — успя да изрече през звънтежа, съскането и трополенето, които в по-голямата си част, макар и не напълно, уви, изглежда, идваха от вътрешността на собствената му глава. — Която се взриви с трийсет и пет години закъснение.
22.
Тедж си пое с усилие дъх — ударната вълна се беше опитала да смачка дробовете й на пихтия — и се надигна от купчината сандъци, готова за втори взрив. Но ако не се броеше шумът в ушите й, откъм овалния отвор идваше единствено тишина.
— Риш! Чер! — ахна тя и хукна към изхода. Вдигна високо фенерчето си и слабият му лъч обля черните стени и наклонения под. До първия — или последен — завой.
Чу зад себе си напрегнатия вик на Иван Ксав: „Тедж, недей!“, и тропот на тежки стъпки в пантофи. Не се обърна.
Свърна зад завоя. Още една права наклонена отсечка. Следващ завой. Водопроводната тръба не беше далеч, а сляпото разклонение и бомбата — малко по-нататък. Ами ако Риш и Чер бяха затрупани от свлачище, от тонове пръст като онзи беден сержант? Биха ли могли да си изровят път навън, преди да се задушат… ако вече не бяха смазани под тежестта… дали в лабораторията имаше инструменти, с които да им помогнат… Тедж наби спирачки.