Пирамидата на бог Слънце

Вечерта Устад ми предаде, че трябва да си легна възможно по-рано, понеже имал намерение да излезе призори с мен на езда. Сторих го и се събудих още преди четири часа. Денят едва започваше да се сипва. От моята площадка видях, че Устад беше вече долу при конете. Оседлаваше Сахм. Ето защо побързах да сляза при него и разбрах, че ще яздя Сирр. Седлото и оглавникът вече бяха приготвени. Искаше се само да ги сложа и притегна.

— Днес ще опознаеш Сахм — каза. — Твоят Асил я е победил. Но нека видим какво ще мислиш по този въпрос след няколко часа.

— Часа? — попитах, защото забелязах, че седловите кобури са пълни с провизии. — Искаш точно на годишнината да отсъстваш толкова дълго?

— За това — по-късно — отговори, докато възсядаше. Последвах примера му. После потеглихме, ала не през портата или руините, а по стръмния, тесен път за камбаните, нагоре към Алабастровия шатър — той напред, аз след него… една не съвсем безопасна, но чудесна езда!

Долината още не беше се събудила. Никой не поглеждаше нагоре към нас. Сахм вървеше толкова леко, толкова сигурно, все едно имаше крила и можеше да се подхлъзва, без да падне. А Сирр? Той стъпваше, сякаш познаваше всяка стъпка от този дързък път. Толкова твърдо и същевременно еластично, пружиниращо кобилата все пак не се изкачваше! Високо горе няколко пътеки се отклоняваха от нашата, която водеше през споменатия вече халтав сипей. Той вече се бе раздвижил и стигнал толкова напред, че заплашваше да се срине в пропастта.

— Това ми създава грижи — каза Устад. — На шатъра нищо не може да се случи, защото стои върху непоклатима скала, но ако тези могъщи и нестабилни маси тръгнат по някаква причина наляво и надясно от него, то за руините долу предстои катастрофа, на която няма да могат да устоят. Предполагам, че това ще бъде краят за цялото каменно минало! Мисля, че много ти се иска да отидеш до шатъра, но ще те помоля за днес да се откажеш. Погледни, той е ограден от камари дърва, които ще бъдат запалени. Това трябва да се гледа отдолу, не оттук.

И тъй минахме отдалеч и изкачихме извисяващото се по-назад било на хълма, откъдето се виждаше цялата територия на джамикуните, облъхната от първия утринен светлик.

— Мое скъпо малко царство! — заговори той. — И онези искат да ми го отнесат. Глупава, почти шутовска комедия. От всички страни приближават въоръжени сили към нас. Ето защо сега и ние ще се въоръжим до зъби — моят добър, войнствен ходи-и-джуна поиска така. Колко излишно! Та нали тарторите се намират изцяло в мои ръце. Необходимо е само да ги арестувам и предам, както предадох доказателствата. Но както любовта към моите хора ме застави да кажа "Да" за днешния юбилеен празник, така няма да им чупя и хатъра да покажат, че не само в добри дни, но и в опасности стоят вярно до мен. Ще бъде неблагодарно от моя страна да им съсипя радостното очакване на победата. Но днес ги изоставям. Ще се върнем едва вечерта. Срещу мен могат да кряскат и викат, да пишат и говорят, да лъжат и клеветничат, фалшифицират и изопачават, съчиняват и измислят… няма да отстъпя и крачка от мястото, за което ми зловидят. Но там, където трябва да бъда хвален, та чак и честван, не ми е мястото. Опитът ме направи хитър. Известна ми е похвалата на хората, които величаят само за да използват. Изразът на преданост бързо се превръща в ласкателство, триумфалната арка — в каудинска порта[109], която принуждава току-що чествания при следващата крачка да превие пред тях гордия си врат. Така шейх ул ислям ме е възхвалявал пред теб, за да ме превърне в своя креатура, своя пионка. Любовта на моите джамикуни е искрена. Идва директно от техните широки, честни сърца и не се бои нито за миг да се жертва за мен. Благодарността на всеки един от тях за мен е чисто, неподправено злато. Тя въздейства благотворно върху сърцето ми, когато идва тихомълком, като уханието на нямото цвете. Но днес те искат открито да ми благодарят. Хиляди се канят да говорят високо само за мен, за мен! Това е противно на моите стремежи! Не можех да не им дам позволението си за празника, но давайки го, знаех, че днес няма да си бъда у дома. Оставането ми би означавало да оскверня онова свято нещо, което съхранявам грижливо в най-дълбокото кътче на моя вътрешен мир. Ето затова избягах.