Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Оня пребледня. Зачеса с две ръце дългата рядка брада, сякаш търсеше опора да се хване. Стоеше като школник, който трябва на всичко отгоре да благодари за отнесения пердах. Отговор не даде. В замяна на това взе думата мирзата. Беше посягал на няколко пъти с ръце към болящото го чело. Сега се съвзе и избухна:
— Човече, какво ти става, че дръзваш да говориш с нас по този начин! Пред теб стоят най-височайшите на цялото царство! Нима при вас всичко живо, хора и животни, е откачило? Ние не сме свикнали да ни напада всяка бестия! Бъди радостен, че не застрелях на място онова добиче!
С тази позакъсняла заплаха измъкна наполовина пищова от пояса си. Устад поклати усмихнато глава и каза:
— Запази си куршума за вашия Иблис! Нали…
— Иблис? — прекъсна го мирзата бързо. — Кой ти издаде, че съм довел Иблис, непобедимия? Кой, кой?
Погледът на Устад се задълба в очите му и сговорът прозвуча бавно, тежко, многозначително:
— Твоят ходем го каза на моя!
Мирзата се хвана поривисто пак с две ръце за главата и извика:
— Моят ходем… ходем… ходем! И тук отново, и тук! Защо не ми дава мира от снощи? Нали се махнах от него! Оставих го да си стои там! Защо търчи подире ми навсякъде, навсякъде! Трябвало да обезумея, да се побъркам, побъркам! И това наистина ще стане, ако не ме остави на мира! Да се махам, да се махам! Пак ще го оставя да си стои! Нека се побърква, който си ще, само не аз, не аз!
Обърна се и хукна "от място", както се казва, по пасището, размахвайки камшика… но пое не към пътя, а се спусна като подгонен надолу към руините… изтърча до шатрата на ханъм Гюл, метна се на коня си и препусна по такъв начин, че удивената свита, макар и потеглила веднага, не можеше да го настигне.
А що се отнася до принцесата и шейх ул ислям, те също си тръгнаха, без да кажат и дума повече — победени и посрамени, както може би никога в живота си. Устад погледна нагоре към мен и попита:
— Спомняш ли си думите ми? Този дух започна вече да напуска своя шаблон. Колко скоро ще си имаме работа само с един тъпоумен човек. Такава е съдбата на всички князе на сенки!
Върна се в къщата и днес вече не ми се отдаде възможност да говоря с него. Времето му беше твърде ангажирано, но чрез Шакара ме осведомяваше бързо и изчерпателно за всички събития.
За моя изненада днес обядът не ми беше поднесен лично от нея. Пекала го донесе. Беше пожелала нещо да ми съобщи. Сега стоеше пред мен, пламнала от смущение и в търсене на подходящи думи. Когато й вдъхнах кураж, най-сетне започна:
— Ефенди, моля те да ми повярваш. Аз си помислих, че това е кадъна, истинска, същинска, достоверна кадъна! Та тя беше толкова дебела! Ама като седна в кухнята, направо на земята, с едно ей такова "пльос!", аз й махнах кърпата от главата и… и… и така ужасно се изплаших, че сигурно и аз щях да се изтърся, ако не се бях хванала за нея… не, не за нея, а за него, защото тя беше мъж! Представи си! И беше толкова гладна! И ядеше той толкова красиво, и толкова бързо, и толкова много! А после тя заспа! А сетне той продължи да нагъва и пак заспа! Тя ми омете почти всичко, което бях приготвила за други, защото той беше здравата изгладнял от пътуването. А когато тя най-сетне се засити и понеже при мен толкова му се услади, се споразумяхме никога вече да не се разделяме. Какво ще речеш за тая работа, ефенди? Съгласен ли си, а?
— Та ти сама си си господарка и значи можеш да правиш каквото си искаш!
— Зная го добре. А и не бих позволила да ми се мешат в нещата, ама учтивостта изисква поне за вид да попитам. Затова бях вече и при Устад. Той ме освободи, напълно освободи. Сега дойдох и при теб. Пущаш ли ме и ти да си вървя, а?
— С най-голямо удоволствие!
— Само че аз няма да се върна, хич!
— Аз също го желая!
— Тъй! Значи и ти! А аз си мислех, че хората ще се разплачат. Ама това не хрумна и на един-едничък. Пък аз толкова хубаво им готвех! Ей затова ще си отмъстя. Тръгвам веднага. Ага Сибил трябва да прати няколко камили обратно в Исфахан. Тях ще възседнем ние, аз, моят Кепек и моят Тифл. Само след един час тръгваме. Моят Кепек от заранта непрекъснато яде и значи ще издържи до следващата спирка. Та си вземам значи сбогом с теб, завинаги и завеки, и ти подавам ръката си!
— Задръж си я! Тя не принадлежи на мен, а на твоя Кепек, завинаги и завеки.
Това пълно безразличие, изглежда, я разгневи. Тръгна към вратата, спря там още веднъж и каза: