Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Точно в два часа трябваше да започне състезанието, най-напред веселото. Товарните камили, магарета, козли, овце и разните там други участници стояха вече в готовност. Редом с трибуната беше издигнато едно викало, от което щяха да бъдат обявявани отделните турове. Една керна[110] щеше да дава сигнала. Тонът на този тромпетообразен рог тъкмо прозвуча и викачът поиска да се качи, ала му бе попречено. И по-точно от Гхулам ел Мултасим, Палача, който пристигна на своя тиуких-доралия и спря току пред викалото. Водеше на дълго въже втори кон, предлагащ както смехотворна, така и тъжна гледка. Смешен беше видът и начинът, по който го бяха накиприли, но тъжно физическото състояние, в което се намираше. Възрастта му възлизаше сигурно на над двайсет години. Опашката и гривата бяха преднамерено проскубани, като космите бяха заменени със снопчета ечемичена слама. Глава, тяло и крака бяха облепени с дузини пластири. Седло нямаше и се виждаше колко ужасно е бил язден и наранен. А в устата му бяха напъхали един от онези страховити мундщуци, с чиято помощ можеш да яздиш някой от така наречените "проклети коне" до послушание или до смърт.
— Аллах да погуби тоя мъчител! — чух зад себе си възмутения глас на хаджията.
А синът му Кара, който седеше до него, прибави със същото отвращение:
— Можем ли да изтърпим това? Татко, дай ми курбача[111] си! Усещам, че ще имам нужда от него!
Така мислеше и чувстваше "нецивилизованият" син на пустинята, но не и "извисяващият" се над него ренегат на християнската църква. Защото такъв беше Мултасим! Той скочи от тюркменския си жребец, изкачи стъпалата до мястото на глашатая, така че всеки да може да го види, и заговори с висок, надалеч отекващ глас:
— Сигналът беше даден, веселото състезание започна. Шейх ул у ислям ме натовари да сложа началото, аз, радващият се на благоволението на шах-ин-шаха и представляващият същевременно обединеният глас на всички правоверни следовници на Пророка. И аз предизвиквам сега всеки джамики за забавната битка и преди всичко Устад, за когото имам да разкажа следното…
И ето че пак подхвана онази заизустена реч, която повече от достатъчно бе препродадена. Приказките му буквално преливаха от лъжи, извъртания и оскърбления. От всяка негова дума се разбираше, че е обмислена и пусната в обръщение единствено за да служи на най-безсъвестна злост и по волята на най-противна радост от скандала. Чак ми се пригади! Колко се възхищавах в замяна на спокойствието и самообладанието на нашите джамикуни, които го оставиха напълно да се изкаже, без веднъж да го прекъснат или побутнат! В нашия високо цивилизован Запад навярно много бърже щяха да сложат край на подобна низост! Защото там, слава Богу, особено официалният печат бдеше такива клеветници и "почтени палачи" час по-скоро да си получат заслуженото! Но тук хората се държаха до последната дума на "сказката" напълно спокойно. После шейх ул ислям се обади гръмко: "Сиха-сих! (Браво, великолепно!)". Ахриман изкрещя: "Хехи, хехи!", което има съвсем същото значение. Гюл плесна тлъстите си ръце и извика: "Бех, бех!" — обичайният възклик на удивление при някой фокус. Няколко стоящи наблизо таки, масабани и Сенки се обадиха волю-неволю с половин уста. Иначе владееше мълчание. Не се чу нито един звук на недоволство. Вместо благоразумно да сметне това всеобщо мълчание за заплашително, Палача прие в своето безпримерно заслепление, че това е знак за съгласие, и продължи:
— Погледнете натам! Тоя Устад сега седи сред вас, най-хубавото място! Питам ви какво прави, докато го съсипвам и смазвам? Усмихва се, слуша и мълчи! Знам, на вас това усмихване трябва да се хареса, ама при мен не хваща дикиш. Той дава вид, че ме презира, ала това не е нищо друго освен смущение! И защо мълчи? Защо му е тая уста? Онзи, който бива нападан и не се чувства виновен, е длъжен да се защити! Той обаче не казва нито дума. Мълчи и продължава да мълчи, като че…
Не стигна по-далеч. Капитанът на охраната, приближил незабелязано до глашатайското място, скочи горе при него, пипна го за врата и извика:
— Той мълчи, защото знае, че всеки гнил плод пада от само себе си от дървото! Така че падай, времето ти дойде!
Запрати го към хората си, които тутакси го склещиха и вкараха в своята наблизо издигната шатра. Тогава шейх ул ислям и Ахриман мирза скочиха.
— Какво означава това? — провикна се първият. — Кой ти дава правото да посягаш на този честен човек?! Той стои под моя закрила!
110
Керна — персийски рог — б.а.
111
Курбач — камшик — б.нем.изд.