Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Сега вече нямаше място за съмнение. Устад изостави своята сдържаност и му разказа всичко, всичко. Как само се удиви този мъж! Той си бе нямал никаква представа за какви хора е трябвало да пролее кръвта на своите динаруни и да не получи в крайна сметка и най-малкото обезщетение, та дори и една вежлива дума! Засега той беше дошъл само със състезателните коне и съответните ездачи, а същинският боен отряд щеше да пристигне по-късно. Предложи ни помощта си и ни подаде двете си ръце, които ние с удоволствие стиснахме. Понеже сега знаеше каква цел имаше нашата езда, помоли да ни придружи. Устад се съгласи.
И тъй, тримата продължихме — на запад, към южните джамикуни, които също показаха добри коне като другите. Междувременно лицето на шейха ставаше все по-сериозно. Онова, което само бе чул от нас, сега видя — голямата, смъртоносна примка, която щеше да се стегне зад него и хората му, ако бе останал на страната на нашите врагове. Умисли се и по отношение конете ни. Сахм вървеше несравнимо. Каква разлика между сегашния й ход и онзи, когато я яздеше Педехр! Арабинът казва: "Конят е съдебно дело. В зависимост от това дали то е добре или зле водено, бива спечелвано или загубвано!" Ами пък Сирр! Само с оглавник! Шейхът беше направо запленен от него, но зададе само един въпрос и престана, като чу, че се касае за тайна, за която не бива да се говори.
Обиколката ни завърши тъкмо когато започна да се стъмнява. Минахме през Долината на чувала и спряхме, тъй като мостът бе вдигнат — заради несигурното положение. От другата страна трябваше да стои пост. Повикахме го, но него никакъв го нямаше.
— Ще трябва да чакаме, докато дойде — казах, ядосан от тази немарливост.
— Да, ще чакаме — усмихна се Устад. — А междувременно ще разкажа за дръзновения скок, който безпрепятствено си извършил с твоя Асил.
Започна разказа си, без да слиза от коня. Когато стигна до въпросния миг, насочи Сахм към мястото, от което се бяхме засилили за скока. Заставайки, сякаш възнамерява само да разказва, продължи да говори. После внезапно изхвърли ръка нагоре и извика съвсем същите думи като нас: "Ятиб, ятиб, иа Сахм! (Скачай, скачай, о, Сахм!)" Кобилата се изстреля напред, стъпи сигурно на ръба на бездната и прелетя отсреща така плавно, така свободно, така леко, че крясъкът на ужас, който понечих да издам, се преобрази в ликуващ вик на най-искрена адмирация. След това слезе, спусна моста и ни покани безметежно да го последваме.
— Е, какво ще кажеш сега за моята Сахм? — попита, като очите му радостно заблестяха.
Прегърнах го. Това бе достатъчно. Друг отговор нямах. А шейхът на динаруните се потърси със закъснение от ужаса и увери:
— Подобно нещо никога не съм виждал! Нека си доведат ония Най-добрия кон на Луристан и също прословутия Иблис — вие ще ги сразите. А моите динаруни могат да бъдат радостни, че ми показахте и това. Ние ще се пазим от облог с вас!
След това го помолихме да язди сам към дуара и пред никого да не споменава за Сирр. Останалото беше обсъдено още преди туй. Ние двамата продължихме по планинския път през гората и пристигнахме незабелязано при стражевата кула. В двора нямаше никой. Прекосихме го бързо, отведохме конете на мястото им и се прокрадвахме после… нагоре? Нагоре към нашия хаджи Халеф Омар. Очакваха ни, понеже там беше Шакара, посветена от Устад в нещата. Тя им беше казала, че искаме да прекараме вечерта тук, на открито, и бе поддържала двора пуст, та никой да не забележи връщането ни.
Ядохме там. За какво беседвахме, не е трудно за досещане. Халеф знаеше, че утре за пръв път ще може да слезе в дуара. За него на трибуната беше специално стъкмено едно извънредно удобно място, откъдето можеше да вижда заедно със своята Ханнех цялата долина, без да се напряга. И той се радваше на това като дете.
Когато му дойде времето, тръгнахме с Устад нагоре към моето жилище. Седнахме вън на покрива, за да се наслаждаваме на осветлението на възвишенията, което тъкмо започваше. Това стана под всеобщ фойерверк, в който всеки участваше според силите си. И кюрдите като персите не пестят при подобни поводи барути плавун. Никой не ни обръщаше внимание, понеже хората смятаха, че Устад още не се е прибрал. Ето защо всички илюминации можеха да ни въздействат непосредствено, без някакво смущение.
Навсякъде, където погледнехме, възникваше светлина. Каквото гореше горе, "гореше" и в езерото. И всички хора, изпълващи долината, ни се струваха като същества от свят, в който идващата отгоре светлина се отразяваше пак нагоре. А ние, двамата самотници, останали тук горе, макар хората да ни чакаха долу? Само да не се спуснем в дълбината на хвалебствията, после порицанието нямаше да ни издигне нагоре! Вярно, ние съзерцавахме зрелището, ала онова, което си говорехме, нямаше предопределението да прогърмява като фойерверк или да изгаря като мъртво дърво в пепел. А когато огньовете полека-лека догоряха и светлините в долината една след друга угаснаха, Устад стана, подаде ми ръка и каза: