Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
- Мастимон иска да поговори с теб - разнесе се детско гласче.
Мариса се обърна и видя момиченцето с гипсирания крак. Насилвайки се да се усмихне, тя приклекна, така че да се изравни с плюшения тигър.
-Така ли?
-Да. Освен това иска да не тъжиш, защото той е тук, за да ни брани. И иска да те прегърне.
Мариса взе опърпаната играчка и я притисна до врата си.
-Той е едновременно свиреп и нежен.
-Така е. Засега ще трябва да остане при теб - по лицето на момиченцето се изписа делово изражение. - Аз трябва да помогна на мамен да приготви Първото хранене.
-Ще се грижа за него - обеща Мариса.
Момиченцето кимна най-сериозно и се отдалечи, като се подпираше на малките си патерици.
Докато притискаше тигъра към себе си, Мариса се замисли за това, как предишната нощ си беше събрала нещата и си бе тръгнала от Дупката. Бъч се бе опитал да я разубеди, но тя виждаше по очите му, че не се е отказал от решението си, така че нищо от онова, което й говореше, нямаше значение.
Истината беше, че любовта й не го бе излекувала от само-унищожителните му наклонности, нито бе променила характера му И колкото и да я болеше от раздялата, алтернативата беше далеч по-ужасна - нощ след нощ, прекарани в очакване на телефонното обаждане, което щеше да й съобщи, че Бъч е мъртъв. Или още по-лошо - че злото го е надвило.
Освен това, колкото повече мислеше, толкова по-малко вярваше, че Бъч ще се пази. Не и след опита му да се самоубие в клиниката. Както и регресията, през която сам бе поискал да премине. После преобразяването, а сега битките... не, поглъщането на лесъри. Вярно, досега всичко свършваше благополучно, но тенденцията не беше никак добра - пред очите на Мариса се разкриваше една системна склонност към самоунищожение, заради която Бъч рано или късно щеше да пострада сериозно.
А тя го обичаше твърде много, за да го гледа как се погубва.
От очите й бликнаха сълзи, но тя ги изтри и се загледа не-виждащо пред себе си. След известно време някаква мисъл пробяга през съзнанието й, твърде мимолетна и неясна, за да може да я задържи.
Мариса се изправи и объркано се огледа наоколо. Буквално не можеше да си спомни какво прави и защо е в коридора. В крайна сметка се отправи към кабинета си, защото там винаги я чакаше нещо, което трябваше да бъде свършено.
Едно от нещата, които бившите ченгета никога не загубват, е умението да надушват присъствието на разни идиоти.
Бъч спря в уличката до „Зироу Сам" и ето че пред пожарния изход видя дребното русокосо копеле, което миналата седмица се бе държало толкова нагло със сервитьорката. Заедно с едно от дебеловратите си приятелчета, дребосъкът се мотаеше край входа и пушеше.
Само че защо трябваше да пушат на студа отвън?
Бъч се дръпна назад и ги загледа. Което, разбира се, му даде възможност да помисли. А това, както обикновено напоследък, не беше никак приятно. Всеки път пред очите му изплуваше образът на Мариса, която се качва в мерцедеса на Фриц и изчезва през портата на имението.
Бъч изруга и разтри гърдите си, надявайки се да открие някой лесър. Имаше нужда да се сбие с някого, за да отклони мислите си от постоянната болка, която го раздираше. По възможност веднага.
Откъм съседната улица с бясна скорост се зададе черен ни-сан „Инфинити", сви рязко и удари спирачки току пред вратата на клуба. Я виж ти - русото копеле се приближи с ленива стъпка, сякаш това беше предварително уговорена среща.
Бъч видя как хлапакът и шофьорът на нисана се заприказваха, разменяйки си нещо, което той не можеше да различи, но което определено не бяха готварски рецепти.
Когато колата даде на заден ход, Бъч излезе от сенките. Имаше един сигурен начин да потвърди подозрението си - да подхвърли версията си на русокосия и да види как ще реагира.
-Кажи ми, че нямаш намерение да пробутваш тези боклуци вътре. Преподобния не понася външни пласьори в клуба си.
Дребосъкът се обърна рязко, очевидно вбесен.
-Кой, по дяволите, си... - започна той, но така и не довърши. - Я чакай! Виждал съм те и преди, само дето...
-Аха, обзаведох се с ново шаси, както виждаш. Сега работя по-добре. Много по-добре. Е, какво...
Внезапно Бъч замръзна, усетил как инстинктите му се обаждат.
Лесъри. Наблизо. Мамка му.
-Момчета - спокойно каза той. - Трябва да се махнете оттук. И не си и помисляйте да минете през тази врата.
Копелето отново се наежи.
-Ти за кого се мислиш?
-Слушайте какво ви казвам и се махайте оттук. Веднага.