Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
„Но аз не съм го забравила. Не мога… не мога да повярвам… че никой вече няма да го види, никога, никога, никога.“
Тя простря бледите си, вкопчени ръце пред умиращата светлина на прозореца като след отдалечаваща се фигура. Никога вече няма да го видим! В този миг аз го видях ясно. Докато съм жив, ще виждам този красноречив призрак, ще виждам също и нея, трагична и позната. Сянка, която с жеста си ми напомни за друга, също трагична фигура, украсена с безсилни талисмани, която протягаше голите си бронзови ръце над блясъка на адската река, над реката на мрака. Внезапно годеницата изрече много тихо: „Той умря, както живя.“
„Краят му — казах аз и в мен се пробуди смътен гняв — бе достоен за живота му. Той подхождаше на живота му.“
„А аз не бях при него в онзи миг“ — прошепна тя. Гневът ми стихна пред чувството на безкрайно съжаление.
„Всичко, каквото можеше да се направи…“ — промърморих.
„Но аз вярвах в него повече от всеки друг на земята — повече от собствената му майка, повече от… самия него. Той имаше нужда от мен! От мен! Аз щях да съхраня всяка въздишка, всяка дума, всеки знак, всеки поглед.“
Почувствувах студена тръпка в гърдите си.
„Недейте“ — изрекох със сподавен глас.
„Простете ми, по аз… толкова дълго го оплаквам сама… сама… Вие бяхте с него в последния миг, нали? Непрекъснато мисля за самотата му. Бил е сам и никой не може да го е разбирал, както аз щях да го разбера. Може би никой не е чул…“
„Аз бях с него в последния миг — казах разстроен. — Чух последните му думи…“ Сепнах се с ужас.
„Повторете ги — прошепна тя съкрушено. — Искам… искам нещо… с което… да живея.“
Бях готов да й изкрещя: „Не ги ли чувате?“ Здрачът ги повтаряше с настойчив шепот около нас, с шепот, който растеше заплашително като дъха на надигаща се буря. „Ужас! Ужас!“
„Последните му думи… с които да живея — настояваше тя. — Нима не разбирате? Аз го обичах… обичах го… обичах го!“
Овладях се и заговорих бавно: „Последната дума, която произнесе той, бе… вашето име.“
Чух лека въздишка и след това сърцето ми замря, то умря, пронизано от нейния ликуващ и ужасен вик, от нейния вик на безгранично тържество и неизказана мъка. „Знаех си — бях сигурна!“… Тя знаеше. Тя бе сигурна. Плачеше, скрила лице в ръцете си. Стори ми се, че къщата ще се срути, преди да избягам, че небето ще се продъни над главата ми. Но нищо не се случи. Небето не се продънва от такива дреболии. Дали щеше да се продъни, ако бях отдал на Курц тази справедливост, която бе негова по право? Нали сам той бе казал, че търси единствено справедливост? Но не можех. Не можех да й го разкрия. Щеше да бъде страшно — много страшно…
Марлоу свърши. Той седеше настрана, загадъчен и безмълвен като Буда, потънал в размисъл. Известно време никой не се помръдна.
— Започва приливът — каза внезапно директорът.
Повдигнах глава. Черна стена облаци се издигаше над откритото море и спокойната река, която водеше до най-затънтените кътчета на земята, течеше черна под намръщеното небе — към сърцето на мрака.
Тайният спътник
I
Надясно се виждаха редици рибарски колове, напомнящи загадъчни, полупотопени бамбукови огради, които разграждаха по неуловим за погледа начин царството на тропическите риби; те бяха неустойчиви на вид, сякаш изоставени завинаги от скитници рибари, които сега бяха отишли на другия край на океана; защото, догдето погледът стигаше, нямаше никакъв признак, че това място е обитаемо. Наляво група пусти островчета, които напомняха развалини от каменни стени, кули и укрепления, бяха пуснали основи в синьото море, а самото то бе сякаш твърда маса — тъй спокойно и неподвижно лежеше под краката ми; дори светлинната пътека на залязващото слънце лъщеше гладко, без онзи жив блясък, който подсказва незабележимо набръчкване на водната повърхност. А когато обърнах глава, за да хвърля последен поглед към влекача, който току-що ни бе оставил на котва отсам пясъчния нанос, видях под огромния купол на небето правата линия на брега да се съединява с неподвижното море, ръб до ръб, прилепнали съвършено и незабелязано в една равна плоскост, полукафява-полусиня. Еднакви по своята незначителност с островчетата в морето, две малки туфи дървета, по една от всяка страна на единственото място, където тази безупречна съединителна линия се прекъсваше, отбелязваха устието на река Мейнам, което току-що бяхме напуснали, за да предприемем първия подготвителен етап от нашето пътуване към родината; а далеч назад, на нивото на сушата, по-високата горичка около голямата пагода на Пакнам бе единственото нещо, на което погледът би могъл да спре и отпочине от напразните опити да изследва монотонната крива на хоризонта. Тук-таме блясъци като от пръснати парчета сребро бележеха извивките на голямата река и на най-близката от тези извивки, непосредствено отвъд наноса, влекачът, който плаваше право навътре в сушата, се изгуби от погледа ми — и корпусът, и коминът, и мачтите, — сякаш равнодушната земя го бе погълнала без усилие, без трепет. Очите ми следяха белезникавия облак от дима му ту тук, ту там над равнината в зависимост от лъкатушенията на реката, по все по-неясен и по-далечен, докато най-сетне го загубих зад извисяващата се като гугла голяма пагода. И тогава останах самичък с моя кораб, закотвен на входа на Сиамския залив.