Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Беше при Миралисса.
Котката кимна и тръгна по коридора към стаята на елфийката.
— Къде се мотаеш? — с тези думи ме посрещна шутът, когато влязох в стаята.
Фенерджията още го нямаше и Кли-кли си беше постелил на пода между двете легла.
— Ти да не обичаш да спиш на твърдо? — попитах, игнорирайки въпроса на гоблина.
— И на теб ти го препоръчвам, полезно е за здравето — отвърна шутът, докато наместваше възглавницата.
— Благодаря, но ще се схвана — и аз започнах да тъпча в ушите си памучните тапи, които бях взел от грижовната жена на собственика.
— Това пък за какво е? — подозрително присви очи Кли-кли.
— Без тях не мога да заспя — неволно пуснах една крива усмивка и гоблинът спря да пита, приемайки тапите за някаква моя ексцентричност.
След няколко нощи под открито небе леглото ми се стори като дар от боговете. Тази нощ спах като бебе.
Както и следваше да се очаква, на следващата сутрин Кли-кли беше намръщен и мълчалив. Цупеше се на целия свят, но основно на Фенерджията и кой знае защо — на мен. И до момента, когато слънцето изгря и малко размекна настроението му, Кли-кли отказваше да говори с мен и само сърдито сумтеше в отговор на жалките ми опити да изгладя отношенията. Явно беше много разстроен, че не го предупредих за нощното хъркане на Мумр.
Нито Миралисса, нито Алистан споменаха за ключа тази сутрин и само ни подканваха да бързаме с намерението да тръгнем колкото се може по-бързо.
Потеглихме рано, още по тъмно, а Алистан вече караше целия отряд да бърза и аз си доспивах направо върху Пчеличка — добре, че кончето не препускаше. Мармота, който яздеше до мен, само се усмихна, разбирайки състоянието ми, и ненатрапчиво започна да следи Пчеличка.
Конете потеглиха в тръс и аз, вече разсънил се, стоях доста стабилно на седлото. Ето какво означава постоянната практика!
Едва след час забелязах, че в нашия малък отряд са настъпили някои промени, от които той беше станал още по-малък.
— А къде са Котката и Еграсса? — обърнах се изненадано към минаващия с Перце Кли-кли.
— Получиха важна задача — за пръв път тази сутрин отвори уста гоблинът. — Край, Гарет! Хихиканията и хахаканията са история! Сега пред нас са сурови, а може би и опасни делници. Нещо трябва да се случи, усещам го с носа си!
В потвърждение на своите думи Кли-кли шумно задуши с нос.
— Какво е станало, Мармот? — не се отказвах аз.
Дивият само сви рамене, но изглеждаше притеснен.
— Неназовимия ги знае къде са! Котката вчера цял ден не беше на себе си. Мърмореше си нещо, а привечер взе само да се оглежда. А на сутринта грабна елфа за компания и изчезнаха. Нали чу какво каза Кли-кли? Нещо се случва. Мразя, когато не знам какво става!
— Че кой обича? — попита Гръмогласния. — Виж Алистан как ни пришпорва! При това бързане нищо чудно до довечера да се окажем в Султаната!
— Гръмогласен, върви при Мумр да пееш песни! И без теб ми е гадно! — намусено подхвърли яздещият отпред Чичо.
— Нещо не чувам нашия музикант да мъчи свирката! — възрази Гръмогласния, но млъкна и през останалата част от пътя не пророни нито дума, само от време на време се изправяше на стремената и се оглеждаше.
Свихме от тракта по някакъв доста по-стар и пуст път, водещ на югоизток, за който Медения каза, че после завивал на юг, като пак се сливал с тракта пред самия Раненг и така ще вървим с десет левги по-малко. Вярно, това си имаше и минусите — районът не беше много населен, села нямаше и пак щеше да се наложи да прекарваме нощите под открито небе. Утрото отмина, настъпи горещият следобед, а той преля в настъпващата вечер, но Алистан продължаваше да ни пришпорва и пришпорва, без да жали нито коне, нито ездачи. Усетих в душата си червея на безпокойството. Нещо се беше случило — защо иначе ще е това бързане?
Нито елфийката, нито графът, нито Чичо отговаряха на подпитванията на шута и само още по-здраво подгонваха конете. Три кратки почивки — само колкото да се даде почивка на изнурените коне, и отново прашния път се плъзга под краката, докато медно-червеният диск на слънцето се скрива зад хоризонта отдясно.
Едва когато небето придоби огнено-червен цвят, постепенно преминаващ в тъмно виолетово, а от слънцето остана мъничко парченце над хоризонта, отрядът ни спря за нощувка.
Не се отдалечихме много от пътя. От каквото и да бягахме (или каквото и да догонвахме — в последното бях склонен да се съмнявам), явно не се криехме — бяхме като на дланта на Сагот. От дясната и лявата страна на тракта се простираха неизорани ниви и нощем огънят ни се виждаше на левги наоколо.