Прокрадващ се в сенките

Но светът е склонен да се променя и векове по-късно вратите бяха изчезнали, оставяйки ме в пълен мрак и тишина. Ни звук, ни полъх, ни искрица светлина, способна да прогони вековния мрак от това място.

Висях в нищото и сънувах. Много сънища. Красиви и страшни едновременно. Сънища, където бях просто наблюдател, сънища, където живеех хиляди животи, сънища, които бяха истина, и сънища, които бяха просто сънища. Сънищата вървяха и вървяха, сменяйки се като разноцветните картинки на калейдоскопа-играчка от далечното ми детство. Сънища, които не задължаваха с нищо, сънища, върху които си заслужаваше да се помисли, сънища, които се изтриваха от паметта ми веднага щом свършваха и отстъпваха място на други, не приличащи на нищо сънища.

Колко продължи това? Не мисля, че повече от вечност, нали и тя все някога би трябвало да свърши. Вечността, както и сънищата, има такава неприятна особеност — свършва в най-неподходящото време за това.

Няколко века по-късно, които ми се сториха като минути, в мрака се родиха първите пурпурни искри. Това бяха рожби на гигантски и засега невидим за мен огън. Идваха някъде отдолу, проблясваха от ъглите нагоре, там, докъдето стигаха сънищата ми. Издигаха се високо-високо и примигвайки за сбогом, изчезваха, погълнати от гладния мрак.

Една от искрите прелетя точно пред мен, увисна за миг пред лицето ми и превръщайки се в огнена снежинка, бавно закръжи в мрака, падайки постепенно надолу. Аз инстинктивно протегнах длан, снежинката падна върху нея и се стопи. Почувствах мразовито опарване. Огнената снежинка се оказа по-студена и от ледена висулка.

Изведнъж искрите-снежинки станаха много повече и ускориха своя полет, сега летяха не само отдолу нагоре, но и хоризонтално, подгонени сякаш от гневен вятър. Понякога, когато огненият сняг ставаше ужасно много, снежинките се завихряха в огнен смерч. В тези моменти пред очите ми се появяваха картини от миналото.

Измина още вечност, и на едно място мракът набъбна, пожълтя — така жълтее хартията, когато я поднесеш към пламъка на свещ — и се пропука. Изскочиха пурпурни огнени езици. После и още, и още. Миг по-късно пламъците погълнаха мрака, изпълвайки цялото пространство на безкрайния ми сън.

Пурпурният огън не издаваше нито звук и от него не се излъчваше никаква топлина. Почувствах лек хлад, когато особено упорито и неуморно огнено езиче близна лицето ми. Прокарах длан по облизаното и по нея остана тънък слой скреж. Огнен скреж.

Той се стопли и пурпурен дим се заиздига от дланта ми, кълбейки се нежно пред лицето ми, сякаш ме подканяше да скоча след него в пламъците.

Сега накъде? Аз и така се намирах в самия център на този беззвучен студен ад, но димът се превърна в безмилостно кехлибарено пламъче и ме блъсна в бездната. Появи се звук, и моят вик като жалка мушичка потъна в рева на огнения прилив. В отговор пламъчето само весело ми намигна с кехлибарените си очи. Но аз вече и сам виждах, че това не е обикновено пламъче, а очи, молещи ме да се върна в някакъв забравен от мен свят.