Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Аз все още не можех да проумея характера на гоблина: дали просто играе ролята на кралски шут, превземайки се наляво и надясно, или това беше нормалното състояние на зелената му гоблинска душичка. До преди да срещна Кли-кли нямах сериозни контакти с тази малочислена раса, така че реално впечатления за гоблините започнах да трупам съвсем отскоро.
Този път Гръмогласния не го заплашваше абсолютно нищо — шутът беше прекалено уморен и хъркаше, подложил ръка под бузата си, не по-зле от самия Гръмогласен.
Всички останали също спяха. Фенерджията в прегръдка с любимия си биргризен, Делер едва ли не с глава в огъня — толкова близо до него беше. Как още не е попаднал на някой горещ въглен в съня си! Халас с ценната си торба лежеше на границата между светлината и сянката.
Това бяха намиращите се от тази страна на огъня. Останалите лежаха от другата страна и се сливаха с мрака, превръщайки се в тъмни силуети — беше невъзможно да се разбере кой къде спи.
Змиорката, който в момента беше на пост, мина тихо на няколко пъти. Но след като се увери, че всичко е спокойно, приседна наблизо и просто зачака да го сменят.
Змиорката вероятно беше единственият от моите спътници, за когото така и нямах създадено определено мнение. Винаги мълчалив и откровен, като бойна тояга, смуглият гаракец рядко влизаше в разговор, само от време на време подхвърляше по десетина скъпернически думи. И това се случваше само в случаите, когато Змиорката решеше, че си струва да сподели своето мнение по даден въпрос с останалите.
В отряда го уважаваха, това се виждаше веднага, но не забелязах да има другари или приятели сред Дивите. За него всички ние бяхме просто спътници, тези, които ще бъдат редом с него, когато се наложи да се бие против общия враг, но не и другари, с които може с удоволствие да изпие по бира в някой прекрасен пролетен ден. Змиорката се държеше дистанцирано, не се бъркаше в работите на другите и не позволяваше на другите да го опознаят. Никой от воините не се обиждаше и приемаха характера на гаракеца като нещо разбиращо се от самосебе си. Веднъж попитах Фенерджията за това как Змиорката е попаднал при тях.
— Не знам, той не е склонен да говори за предишния си живот — разпери ръце Мумр. — А и не ни интересува. Миналото си е нещо лично. Ето Пепел — това е командирът на Шиповете във Великана — преди е бил дребен крадец. Попада при Дивите още като хлапе. А сега ние с него ще ходим към Ледени игли. И не ми пука какъв е бил преди — крадец, убиец или похитител на стари дами. Същото се отнася и за Змиорката. Щом не иска да говори за миналото си — това си е негово лично право. Змиорката го познавам от десет години и никой от нашите момчета никога не е имал някакви съмнения в смелостта му. Вярно, носят се слухове, че е от знатен род. Не е обикновен човек. Виж само как върти мечовете — сякаш се е родил с тях! Истински благородник.
Тук бях склонен да се съглася с Фенерджията. В кралския дворец с очите си видях какво прави Змиорката с два меча.
Отново изписка нощна птица. Краткият провлечен звук се разнесе по полето и Змиорката рязко завъртя глава в същата посока. Но не, писъците не се повториха, явно самият източник на воплите се уплаши от собствения си глас.
Сънят така и не идваше. Моята подозрителна натура прекалено се притесняваше от дългото отсъствие на Котката и Еграсса. Гоблинът не случайно каза, че нещо назрява. Какво би могло да задържи двама воини на един привидно безопасен и спокоен път?
Наистина ли беше толкова безопасен? Наистина ли беше толкова спокоен? Ако до Авендум има съвсем малко повече от седмица езда, това не означава, че на тракта всичко ще е тихо и спокойно. Всичко може да се случи. Разбойници, лошо време, окуцял кон, камък дори може да ти падне на главата, в края на краищата! И няма значение, че над главата ти е само синьото небе — камъни могат да падат отвсякъде и то в най-неочакван момент — и сериозно да наранят нищо неподозиращия човек. Несполучлив опит на недоучил се маг, и готово! Хм… Нещо се отвлякох.
Доколкото си спомнях, за последен път видях дебеличкия Див вечерта, когато Миралисса реши да ме запознае с елфийския ключ. Да, да, точно така!
Тогава Котката беше мрачен и много развълнуван, да не кажа притеснен. А ако се замисля още, Котката целия този ден не криеше вълнението си, особено надвечер. Воинът твърде често поглеждаше назад към пустия път, нервно поглаждаше котешките си мустаци и си мърмореше нещо под нос. Какво толкова можеше да види? След като всички останали, включително Миралисса и Еграсса, владеещи някаква степен на шаманство, оставаха спокойни.