Прокрадващ се в сенките

Все още не можех да свикна с елфийските глиги. Човек навярно подсъзнателно се страхува от някой не особено приличащ на него, особено ако този някой има в устата си такива зъби.

— Ако да попаднеш в безизходна ситуация и в крайна сметка да си принуден да отидеш в Храд Спайн е щастие… — доста мрачно казах аз, но не довърших.

— Не говоря за това. Колко често си излизал извън стените на Авендум?

— Три пъти — казах след кратко замисляне. — И то на не повече от левга.

— Ето на. Щастливец. Винаги си бил близо до родния дом.

— Не ми е много роден.

Не изпитвах никакви носталгични чувства по стените на Авендум.

— Но все пак е дом. Знаеш ли какво е заветното ми желание? — внезапно попита тя.

Срещнах погледа на жълтите очи.

— Искам най-накрая да се завърна у дома. Да видя родната гора, близките си, двореца, моите покои, дъщеря си. Звучи глупаво, нали?

— Всъщност не. Всеки иска да се завърне някога у дома. Още повече, ако там го чака дъщеря.

— Не съм била в Заграбия повече от две години. Обикалях с отряда из цяла Сиала, последния път стигнахме чак до С’у-дар, върнахме се само аз, Ел и Еграсса. Останалите така и си останаха в снега.

— Съчувствам ти.

— Остави, нашето отношение към смъртта е различно от това на хората. Ние се отнасяме по-леко към нея и по-леко я приемаме. Всички рано или късно умират. Целият въпрос е в това как си отиваш и за какво си струва да се разделиш с живота.

Отново настъпи тишина, нарушавана само от редките пропуквания на огъня, докато вятърът си играеше с непокорни кичури от косата на елфийката.

— Все исках да попитам — започнах аз. — Защо се включихте във всичко това? Нали това е наш проблем. Проблем на хората.

— Тъмните сключиха съюз с Валиостр.

Не казах нищо. Съюзите както се сключват, така се и развалят. Това е въпрос на висша политика, и заради някакъв си съюз, пък ако ще да е продължил и няколкостотин години, не си струва да си пъхаш главата в пастта на гладен огр.

Миралисса напълно разбра неизречената ми мисъл:

— Гарет, ти винаги ли си настроен така мрачно?

— Всичко зависи от обстоятелствата.

— Всъщност ако не ви помогнем сега, ще си платим за това по-късно. Както виждаш, орките на практика признават властта на Неназовимия над тях, въпреки че той е човек. Но я признават, защото им е изгодно. Нали след Пролетната война нито веднъж не са успели да се придвижат навътре в континента. Неназовимия ще смаже Валиостр, и Пограничното кралство ще остане без подкрепа. А остане ли само, то няма да устои на обединените сили на орките. И ако Неназовимия задоволи желанието си за мъст и армията му се установи във Валиостр, нищо няма да е свършило. Орките ще превземат Исилия, с времето ще омаломощят Мирануех, а после ще скочат срещу Неназовимия. Те са горди и склонни да мислят, че с помощта на ятагани ще победят човека, нищо, че той е от най-добрите магове. А може да оставят Валиостр на мира — на юг е пълно с други земи. Загрижени за величието на своята раса, те ще избиват всички наред. Нали именно орките са Първите деца на боговете. И именно на тях е била подарена Сиала, а всички останали раси-червеи са попаднали тук по някакво недоразумение. Само орките заслужават да живеят, останалите трябва да бъдат изпратени в мрака. Така че рано или късно ще дойде и нашият ред. А един на един, без подкрепата на хората, войната ще бъде кървава. Ние ще се удавим в кръв, Гарет. Ето защо елфите помагат на Валиостр. Искаме вие да оцелеете, иначе всичко ще рухне. Неназовимия е само началото, малката топка сняг, от която ще тръгне лавината на новото разпределение на света.