Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Лайно — озадачено промърмори Делер, взирайки се в собствените си пръсти, сякаш те от самосебе си се бяха свили в неприличен жест. — Лайно. Лайно?! Казваш, че в джуджетата има твърде много лайна?!
Делер се хвърли към Халас, но на пътя му израсна масивната фигура на Медения.
— Лайно?! Ах ти, малка брадата въшка! — джуджето се опита да заобиколи воина отдясно, но Медения някак небрежно отново му прегради пътя.
— Ела тук да видим колко лайна има в твоята раса! — опитът да заобиколи гигантския Див отляво също не доведе до успех.
Халас невъзмутимо разбъркваше полевата каша и се усмихваше в брадата си.
— Малко ви бихме на Полето на плевелите! Пусни ме най-сетне, Медения!
— Успокой се, Делер — на виковете се приближи Чичо. — Не стига, че Котката и елфа още не са се върнали, ами и ти тук започваш свада!
— Аз ли започвам?! — възмути се джуджето и гневно смъкна шапката си — точно копие на котлето, което в момента къкреше на огъня, само че с по-тясна периферия. — Тази… Тази рожба на земните недра каза, че в джуджетата имало твърде много лайна!
— А ти го наплюй — даде му идея Медения.
— Как така да го наплюя? — изненада се от подобно предложение Делер.
— С кеф — абсолютно сериозно отвърна Чичо.
Джуджето помисли за момент и се изплю. За щастие плюнката не попадна нито в котлето, а още по-малко в Халас, иначе сбиването беше сигурно.
— Готви малко по-нормално! — обърна се към Халас поохладеното джудже. — И не си пъхай брадата в котлето! Само тя липсва там!
Оставяйки последната дума за себе си, джуджето се отправи в посоката, в която преди това изчезна Мармота.
Тази нощ Алистан за пръв път постави часови. Първи застъпиха Арнх и Змиорката, след три часа трябваше да ги сменят Чичо и Медения. На следващата нощ други щяха да си губят времето. Само четирима избягнаха съмнителното удоволствие да стоят на пост: Маркауз, Миралисса, Кли-кли и аз. Не мога да кажа, че бях много разочарован. Всички бяха наясно, че не бива да възлагат войнишки отговорности на крадец.
Но Кли-кли се ядоса и каза, че независимо от някои настроени против гоблина личности, той смята да изпълни своя дълг като часови. Естествено, не точно днес, а някоя следваща нощ, може би по време на дежурството на Делер и Халас. Гномът и джуджето, които вече бяха успели да се сдобрят и кротко си хапваха от една съдинка, с радост се съгласиха с компанията на гоблина.
Същата вечер за пръв път видях Ел да поставя лъка до себе си заедно с две стрели, забити в земята.
Не можех да заспя. Сънят бягаше от мен. Затова просто лежах, пъхнал ръце под главата, и гледах в бездънното звездно небе. Топлият нощен ветрец докосваше с мека длан високата полска трева и заспалите цветя, нежно огъвайки ги към майката-земя. Тревата се преструваше на сърдита, шумолеше, но стига вятърът да изчезнеше дори за миг — и тя закачливо надигаше глава, подканвайки го да се върне и да продължи забавната игра.
Изтощената старица-месечина важно плуваше над света и нейната светлина като сребрист прашец падаше в тревата, придавайки й вид на фин скъпоценен предмет, сътворен от ръката на талантлив майстор. Миризмата на нощта, тревата, ароматът на полските цветя, лятната свежест и простора дразнеше ноздрите ми. След постоянните каменни аромати на града миризмата на природа опияняваше.
Някъде в полето се раздаде тъжният крясък на самотна птица. Не само на мен не ми се спеше тази нощ.
По лицето ми пробяга сянка, а миг по-късно черен силует закри звездите и безшумно се разтвори в нощта, за да се върне отново след секунда. Сянката направи кръг над лагера ни и разбирайки, че край огъня за нея няма нищо интересно, лениво размаха крила и почти докосвайки с тяло тревата, изчезна някъде в посребреното от месечината поле. Бухалът е на лов. Пазете се, мишки! Само да не сграбчи нашия Непобедим! Макар че трудно би сграбчил линга. Опитай да хванеш толкова зъбат звяр — на мига ще останеш без клюн и пера! Ето и сега се чуваше как лингът се рови в празното котле, обирайки неизяденото от хората.
Огънят догаряше и родените през това време въглени тихо намигаха на далечните си сестри — звездите. Кой кого ще надсвети.
Трябваше да се добавят дърва, но ме мързеше да стана — а и можех да събудя някой. До мен, обърнат по гръб и с отворена уста, спеше Гръмогласния. Ако Кли-кли не спеше сега, непременно би се възползвал от тази небрежност на Гръмогласния и просто за идеята би пъхнал в отворената му уста я глухарче, я някоя дребна буболечка — от зеления гоблин можеше да се очаква всякакъв мръсен номер в най-неочакван момент.