Засенчено слънце [bg]

- Зашивам - каза тя и послушникът бързо подаде крива тънка игла с вече вдяната нишка от изсушена конска жила. -Нен-не-вера-братко.

Лечителят хвана стрелата. Ханани кимна и той я измъкна. Веднага рукна кръв, тъничък фонтан, който би изглеждал иначе, ако не бе турникетът. Бързо, колкото можеше, Ханани прокара иглата няколко пъти през артерията около отвора в нея, а сетне изтегли нишката и я върза здраво. Кръвотечението спря, но от артерията продължиха да се процеждат бавни капки…

- Ханани. - Настойчивият тон на Нен-не-вера я предупреди. Тя вдигна поглед и забеляза, че клепачите на Ванахомен потръпват, а очните ябълки се завъртат назад.

- Принце - извика го тя с остър глас. - Ванахомен. - Той примигна няколко пъти, преди да съсредоточи поглед върху лицето и. Това очевидно му костваше много. - Да ти кажа ли какво научих от Янаса за тебе?

Това го събуди и той изпъшка тихо.

- К-какво научи…?

Сменила иглата с една по-малка, направена от нощен камък, тя започна бързо да зашива малките пролуки, като даде знак на единия послушник да капе в раната подсолена вода, та да може да вижда. Това накара Ванахомен да издаде приглушен вик и да застине отново, като дишаше шумно през зъби.

- Ами, цял куп тайни - каза тя, за да го разсее. - Разправя, че една нощ си викал майка си насън с пълен глас, а пък тя ти креснала от шатрата си да избереш друго име, защото не я оставяш да спи.

Нен-не-вера чакаше с ръка върху турникета. Когато направи и последния шев, Ханани кимна и Лечителят го отвърза. Раната се напълни почти веднага с кръв, но повечето бе от направените разрези, а не от повредената артерия. Това даваше надежда, че крайникът няма да гангреняса. Ханани въздъхна с облекчение. Нен-не-вера кимна одобрително. Взела отново голяма игла, тя започна бързо да съединява мускулите.

- Н-н-нищо подобно… н-н-е ти е… казвала… - проскърца Ванахомен през зъби. Едната му длан се свиваше и разгъваше конвулсивно в такт с движението на иглата. - Не съм виждал… ох, Богове!… по-некадърна лъжкиня от тебе.

Кожата бе най-лесна за зашиване, но и най-болезнена. Ха-нани действаше колкото може по-бързо, но Ванахомен тръпнеше при всяко убождане, мяташе глава насам-натам и пухтеше като ковашки мях. Когато заши раната докрай, от цялото му тяло се лееше пот, а локвата кръв под крака му напои полата и от коленете до глезените.

- Трябва да се превърже - каза най-накрая Ханани, като седна назад пети, - но главното е свършено.

Нен-не-вера също изглеждаше облекчен, а Ханани чак сега си даде сметка, че и той бе напрегнат през цялото време почти колкото Ванахомен. Нагласата на всеки Лечител бе да облекчава болката - не да я причинява.

Ванахомен не издаваше звук и Ханани го погледна стреснато, уплашена да не е загубил съзнание. Той бе буден, но гледаше между колоните към нещо друго, а върху лицето му бе изписано объркване. Ханани проследи погледа и забеляза млада жена, висока и стройна като шуна или кисуатка, седнала край една колона с дете на ръце. Крайниците на детето бяха съвсем изпити. Жената го друсаше и опитваше да го събуди с нежни думи, но детето висеше в ръцете и като лишено от кости.