Засенчено слънце [bg]

- Махни това лице - каза тя.

Гласът и бе всъщност шепот, но така изпълнен от ярост, че накара повърхността на целия червен свят да се накъдри. Порив на вятър, внезапен и студен, изви откъм нищото и обрули долината от кости. Лицето на жената се размаза от вихъра и удвои размерите си. Лицето под нея - сърдито. Хленчещ, разтърсван от ридания образ. Когато жената изкрещя следващите думи, в гласа и прозвуча дрезгава лудост.

- Как си позволяваш да се представяш за Мни-ини-брат, след като ти го уби? Махни това лице, мерзост проклета!

„Тя губи контрол“ - помисли си мъжът. Знаеше, че е така, макар да не му бе ясно откъде.

И жената хукна по червената гадост, все едно бе отъпкана пръст, към чудовището. А то се изправи, сто пъти по-високо от нея, вдигна множество юмруци и зарева предизвикателно с дебел като на слон тръбен глас.

Изостави мъжа, вторачен в нея от мръсотията, но забравил собствената си несрета. И докато предишното отчаяние се отливаше от съзнанието му, той започна да проумява.

Не само на неговия баща. Звярът носеше лицата на всички бащи, на който и да е баща, празнотата, оставена от бащино отсъствие за всекиго, осмелил се да погледне към него. Той използваше тези лица и спомените, които те събуждат, за да нанася мълчаливи удари, да оставя неизличими белези. Но под това кошмарно лице…

… кошмар, кошмар, кошмар, богове, но нали това е сън…

… Какво бе неговото истинско лице?

Юмруците на звяра блъснаха земята. Червената маса се затресе и надигна под мъжа. Запрати го възнак в гадостта. Когато човекът се изправи с мъка, видя смаян, че звярът е паднал. Няколко от десетките му ръце бяха смачкани под едната страна, спаружваха се пред очите му. А там, между размаханите крайници на чудовището, вървеше жената, самата тя пищяща като звяр. Докосна поредна ръката и тя загина - мускулите и се сгърчиха, издадоха звук на скъсано въже. Когато се изправи срещу нещото и кресна: „МАХНИ ГО! МАХНИ ГО!“, от устата и сякаш рукна поток, а от самия глас шията на онова нещо се сгъна, почерняла от гангрена. Главата тупна долу, лицето…

… татко, не, не, недей него…

…се сгърчи от страдание. Тя го убиваше с всеки допир, унищожаваше плътта му само с усилие на волята.

Но това бе нередно. Човекът го осъзнаваше с най-съкровената си същност. Тя не бе онова мило създание, за което я бе вземал - явна грешка. Но не бе и този побеснял смъртоносен отмъстител. Той отлично знаеше как мъката разкъсва душата, за да остави гнойни рани, чиято болка единствено гняв и насилие са в състояние да уталожат. Но това не е тя. Тя бе…

… костилка на зрял плод. Кремък и метал, кръв и сълзи. Молитва, апогеят на любовния акт…

…Аиер. Тя е Аиер.

А той, той не е някакъв безименен страхливец. Не е запратен в тези селения за години, векове, вечности. В будния свят той е воин. Вдигна ръка, сви я в юмрук, спомни си усещането за дръжка на меч. Щом това стана, мечът се появи. Да. Бащиният меч, Мует-цу-аниан. Мечът на Принца на Залеза.