Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
„Аз съм виновен“ — повтаряше си Келсайър. Беше им обещал свръхестествена помощ. Беше приел Йеден в групата, беше им говорил със спокоен глас как ще постигнат невъзможното. Какво чудно тогава, че Йеден бе решил да нападне сам Последната империя, след увереността, вдъхната му от самия Келсайър? Какво чудно, че хората го бяха последвали?
А сега бяха мъртви и вината за това бе на Келсайър. Смъртта не му беше непозната. Нито провалът. Но не можеше да преодолее неприятното усещане в гърдите си. Вярно, тези хора бяха загинали в борба с Последната империя — геройска смърт, — но пък бяха очаквали някаква божествена намеса от страна на Келсайър… и това го безпокоеше.
„Ти знаеше, че задачата е трудна — рече си той. — Беше наясно с бремето, което си поел на плещите си“.
Но какво право имаше? Дори членовете на неговата група — Хам, Бриз и останалите — си даваха сметка, че Последната империя е непобедима. Следваха го заради вярата в него и защото бе придал на плановете си облика на една от онези задачи, които обикновено си поставяха крадците. Но сега един от членовете на групата беше мъртъв — съгледвачът, когото пратиха на бойното поле, потвърди смъртта на Йеден. Войниците бяха набучили главата му на копие край пътя. Същата участ бе сполетяла и повечето офицери.
Планът се беше провалил. Армията бе унищожена. Нямаше да има достатъчно бунтовници, за да завладеят града.
Чу стъпки и вдигна глава. Дали щеше да има сили да се изправи? Вин бе заспала свита на кълбо в краката му, сгънала за възглавница мъглопелерината. Продължителната употреба на пютриум бе изтощила силите й и тя бе рухнала в мига, когато Келсайър каза, че ще прокарат нощта тук. Искаше му се да може да направи същото. Но за разлика от нея, той имаше много по-голям опит в използваното на пютриум. Накрая тялото му щеше да се предаде, но можеше да издържи още известно време.
От мъглата изникна мъж и се насочи към него. Стар мъж, много по-стар от най-възрастния сред войниците. Вероятно бе участник в някоя по-ранна бунтовническа армия — навярно бе обитавал пещерите още преди Келсайър да реши да ги използва.
Мъжът спря до един голям камък до Келсайър и седна с тежка въздишка. Беше направо изумително как един толкова възрастен човек бе издържал на темпото, с което се бяха придвижвали. Келсайър бе пришпорвал армията през целия ден, за да се отдалечат колкото се може повече от пещерите.
— Ще спят неспокойно — рече старецът. — Не са свикнали да нощуват в мъглите.
— Нямат избор — отвърна сухо Келсайър.
— Вярно. — Старецът го изгледа с неразгадаемо изражение. — Не ме позна, нали?
Келсайър помисли и поклати глава.
— Не. Аз ли съм те вербувал?
— В известен смисъл. Аз съм един от онези в плантацията на лорд Трестинг.
Келсайър зяпна от изненада, познал най-сетне голата глава и уморената, но горда поза.
— Ти си старецът от онази нощ. Как се казваше…
— Менис. След като уби Трестинг, ние се скрихме в пещерите и бунтовниците ни приеха при тях. Мнозина от нашите след време напуснаха и отидоха да си търсят работа по други плантации. Някои останахме.
— Защо не си легна да спиш? — Келсайър кимна към лагера.
Менис сви рамене.
— Някои от нас не могат да се бият. Но умеем други неща.
Келсайър се наведе напред.
— Какво стана, Менис? Защо Йеден предприе този самоубийствен ход?
Менис въздъхна.
— Макар че мнозина свързват глупостта с младостта, забелязал съм, че мъже вече на години може да са глупави като деца. Йеден… какво да ти кажа за него. Той е… беше от онези хора, които лесно се увличат. Както от теб, така и от репутацията, която ти му създаде. Някои от офицерите му смятаха, че ще е добре да изпитат хората си в истинско сражение, и решиха, че едно нощно нападение срещу Холстепския гарнизон ще свърши работа. Но явно се е оказало по-трудно, отколкото предполагаха.
Келсайър поклати глава.
— Дори да бяха успели, армията щеше да е разкрита и безполезна.
— Те вярваха в теб — тихо каза Менис. — Бяха сигурни, че няма да се провалят.
Келсайър въздъхна и мълчаливо се загледа в мъглите.
— Какво ще стане с нас? — попита Менис.
— Ще ви разделя — отвърна Келсайър. — Ще се приберете на малки групи в Лутадел и ще се смесите с населението там.
Менис кимна. Беше изморен, дори изтощен, но не си тръгваше. Келсайър разбираше как се чувства.
— Помниш ли разговора ни в плантацията на Трестинг? — попита старецът.
— Малко — отвърна Келсайър. — Опита се да ме разубедиш. Каза да не създавам неприятности.