Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Вин насочи вниманието си към редовите принудители. Повечето стояха гордо изпънати в расата си — колкото по-фин бе платът, толкова по-висок бе постът. Вин присви очи, разпали калай и скоро откри познато лице.
— Ето там — посочи тя. — Този е баща ми.
Келсайър настръхна.
— Къде?
— В предната редица на принудителите — обясни Вин. — Ниският, със златист шарф.
— Това ли е баща ти? — попита след кратка пауза Келсайър.
— Кой? — намеси се Доксон и също примижа. — Не мога да им различа лицата.
— Тевидиан — каза Келсайър.
— Архипреланът? — изненадано попита Доксон.
— Какво? — подскочи Вин. — Какъв е той?
Бриз се засмя.
— Архипреланът е началник на Министерството, скъпа. Той е най-важният принудител на лорд Владетеля — формално погледнато дори е с по-висок пост от инквизиторите.
Вин се слиса.
— Архипреланът — повтори Доксон и поклати глава. — От трън, та на глог.
— Вижте! — обади се Дух и посочи.
Тълпата скаа се беше раздвижила. Вин смяташе, че са твърде много, за да могат дори да помръднат, но явно грешеше. Хората започнаха да отстъпват, оформяха коридор, водещ до централната платформа.
„Какво може да ги накара да…“
И тогава го усети. Потискаща вцепененост, като огромна, притискаща ги отгоре завивка, която отнемаше въздуха, крадеше от волята. Вин разпали мед, но въпреки метала усещаше, че лорд Владетеля продължава да й въздейства. Долавяше приближаването му, желанието му да й отнеме волята, силата да чувства.
— Той идва — прошепна приклекналият до нея Дух.
От една странична улица се появи черна каляска, теглена от огромни бели жребци, и затрополи по оформилия се коридор. Движеше се с усещането за… неизбежност.
Скаа отстъпиха още, привели гърбове под мощното Усмиряващо влияние. Гласовете и шепотът замряха и на площада се възцари нереална тишина.
— Той е толкова могъщ… — прошепна Бриз. — Дори във върхова форма не мога да Усмирявам повече от стотина души. А тук сигурно има десетки хиляди!
Дух надзърна над парапета.
— Сякаш ме вика да скокна. Да се метна и…
Млъкна и тръсна глава, като че ли се пробуждаше от сън. Вин се намръщи. Беше настъпила някаква промяна. Тя внимателно изгаси медта и откри, че вече не усеща Усмиряващото влияние на лорд Владетеля. Чувството за ужасяваща потиснатост — за бездушие и пустота — беше изчезнало. Дух надигна глава, останалите членове на групата също се поизправиха.
Вин се огледа. Хората долу изглеждаха както преди. Само другарите й…
Погледът й се спря на Келсайър. Главатарят стоеше с изправен гръб, втренчил поглед в черната каляска, и лицето му изглеждаше съсредоточено.
„Той Разбунва чувствата ни — осъзна Вин. — Противи се на силата на лорд Владетеля“. Очевидно беше трудно, дори с толкова малка група.
„Бриз е прав. Как може да се бориш с нещо толкова силно? Лорд Владетеля Усмирява наведнъж стотици хиляди!“
Но Келсайър продължаваше да се бори. Вин реши за всеки случай да разпали мед. После запали цинк и се напрегна да помогне на Келсайър, като размиряваше чувствата на другарите си. Имаше усещането, че Притегля нещо огромно, някаква неподвижна стена. Но беше длъжна да помогне и малко след това Келсайър се поотпусна и й хвърли благодарен поглед.
— Вижте — обади се Доксон, който, изглежда, нямаше представа за невидимата битка около него. — Колите със затворниците. — И посочи десетина талиги, които трополяха по коридора след лорд Владетеля.
— Познавате ли някой от тях? — попита Хам и се наведе напред.
— Ни съм по гледането аз — отвърна Дух изплашено. — Чичо, ти пална огънчето, нали?
— Да, разпалих мед — потвърди Клъбс. — Не се безпокой, в безопасност си. А и сме достатъчно далеч от лорд Владетеля — площадът е огромен.
Дух кимна, после, изглежда, разпали калай. Миг по-късно поклати глава.
— Не мой да разпознава хич.
— Дух, ти не си участвал във вербуването — прекъсна го Хам.
— Тъй де — потвърди Дух. Макар че акцентът оставаше, той очевидно се стараеше да говори правилно.
Келсайър засенчи очи с длан.
— Виждам пленниците. Не, тези лица са ми непознати. Това не са нашите войници.
— Кои са тогава? — попита Хам.
— А и повечето са жени и деца — продължи Келсайър.
— Семействата на войниците? — попита ужасено Хам.
Келсайър поклати глава.
— Съмнявам се. Нямали са достатъчно време да идентифицират убитите.
Хам се намръщи объркано.
— Случайни хора, Хамънд — каза Бриз с тиха въздишка. — Примери за назидание — невинни жертви, за да накажат онези скаа, които помагат на бунтовниците.