Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Вин изгуби представа за време, сега целият й свят се доминираше от движението. То поглъщаше толкова много от вниманието й, че почти не успяваше да следи Келсайър сред мъглите. Важното бе да движи равномерно крака и да запазва силата в тялото си — и въпреки това от време на време се чувстваше невероятно изтощена. Всяка крачка се превръщаше в огромно усилие. Тя започна да копнее за почивка.
Но Келсайър нямаше подобно намерение. Продължаваше да тича, принуждаваше я да го следва с умопомрачителна скорост. Светът около Вин се превърна в размазана завеса от мрак, болка и изтощение. Забавяха само за да пийнат вода, но нито веднъж не спряха. Вин вече имаше чувството, че не би могла да спре. Накрая се предаде и остави на изтощението да завладее ума й. Важното бе само да поддържа огъня на пютриума. Тялото нямаше значение.
Светлината я стресна. Слънцето изгря и започна да се издига, мъглите се разсеяха. Но Келсайър не позволи на светлината да ги спре. И как би могъл? Трябваше да бързат. Трябваше… да… продължават… да тичат…
„Ще умра“.
Не за първи път й мина тази мисъл. Нещо повече, тази идея витаеше в ума й като зловеща лешоядна птица. Но тя продължаваше да се движи. Да тича.
„Мразя да тичам — помисли си. — Затова предпочитам да живея в града. Защото не се налага да бързам заникъде“.
Дълбоко в себе си усещаше, че в тази мисъл няма никаква логика. Но в момента трудно можеше да се каже, че е с ясен ум.
„Мразя и Келсайър. Не спира да търчи. Колко време мина, откакто изгря слънцето? Минути? Часове? Седмици? Години? Кълна се, ако знаех, че…“
Пред нея Келсайър забави.
Вин бе толкова изненадана, че едва не се блъсна в него. Успя да спре и погледна стъписано краката си.
„Нещо не е наред — мина й през ума. — Не може просто да стоя тук. Трябва да тичам“.
Понечи да затича, но Келсайър я улови. Вин се опита да се измъкне от ръката му.
„Почивай — обади се един глас в нея. — Отдъхни си. Забравила си колко е хубаво да…“
Поклати глава и се огледа замаяно.
— Вин! — извика й Келсайър. — Не гаси пютриума. Дръж го разпален, инак ще изгубиш съзнание!
Вин поклати глава, неспособна да отвърне.
— Калай! — продължи той. — Разпали го! Веднага!
Тя го послуша. Внезапно почувства остра болка в главата и трябваше да затвори очи заради ярката светлина. Боляха я краката, стъпалата й бяха в още по-тежко състояние. Внезапният прилив на усещания възстанови нарушеното й равновесие и тя премигна и погледна Келсайър.
— По-добре ли си? — попита той.
— Да.
— Току-що извърши нещо невероятно несправедливо спрямо собственото си тяло — обясни той. — Би трябвало да почива преди много часове, но ти го подхранваше с пютриум. Ще се възстановиш — дори ще си по-добре след подобна тренировка, — но сега трябва да гориш пютриум, за да останеш будна. По-късно ще спим.
Вин кимна отново.
— Защо… — Гласът й беше нисък, дрезгав. — Защо спряхме?
— Чуй.
Тя се ослуша. И чу… гласове. Викове.
— Битка?
Келсайър кимна.
— До град Холстеп има още час, но мисля, че открихме каквото търсехме. Ела.
Той я пусна, хвърли една монета и прескочи канала. Вин го последва нагоре по хълма. Келсайър стигна билото и надзърна оттатък. После обърна глава на изток. Вин го настигна и пред нея се разстла бойното поле. Лека промяна на вятъра донесе нови миризми.
На кръв. Долината под тях бе осеяна с трупове. Мъже продължаваха да се сражават в далечния край на долината — малка група парцаливи бойци бяха обкръжени от много по-голяма униформена армия.
— Закъсняхме — рече Келсайър. — Нашите хора трябваше да довършат Холстепския гарнизон и да се приберат в пещерите. Но до Валтроа са само два дена път, а гарнизонът там е от пет хиляди души. Тези войници са ни изпреварили.
Вин примижа и разпали калай, за да вижда по-добре, въпреки че беше светло. По-голямата армия носеше имперски униформи и ако осеяното с трупове поле можеше да е някаква следа, войниците бяха нападнали минаващите по пътя скаа от засада. Армията на Йеден не бе имала никакви шансове. И ето че бунтовниците започнаха да вдигат ръце и да се предават, но противниците им продължаваха да ги посичат. Някои от оцелелите скаа се съпротивляваха отчаяно, но те също бяха покосени.
— Безмилостна кланица — възкликна гневно Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа вероятно е получил заповед да ги изтреби до крак. — И пристъпи напред.