Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Келсайър! — извика тя и го сграбчи за ръката. — Какво правиш?
Той се обърна към нея.
— Там все още има наши хора. Мои хора.
— И какво си намислил — да нападнеш сам цяла армия? Защо? Твоите бунтовници не владеят аломантия — няма да могат да избягат със същата скорост. Не можеш да спреш армия, Келсайър.
Той се освободи от ръката й — тя нямаше сили да го задържи. Вин залитна и тупна в черния прахоляк. Келсайър заслиза към бойното поле.
Вин се надигна на колене.
— Келсайър — извика, тя, разтреперана от умора. — Не сме неуязвими, забрави ли?
Той спря.
— Не си неуязвим — прошепна тя. — Не можеш да спреш всички войници. Не можеш да спасиш нашите хора.
Келсайър стоеше мълчаливо, стиснал юмруци. После бавно сведе глава. В далечината клането продължаваше, макар че не бяха останали много бунтовници.
— Пещерите… — продължи да шепне Вин. — Сигурно са оставили там хора. Може би те ще ни обяснят защо армията се е разкрила. Поне тях можем да спасим. Лорд Владетеля ще нареди да потърсят щаба на армията — ако вече не го правят.
Келсайър кимна.
— Добре. Да вървим.
Келсайър скочи през отвора в пещерата. Трябваше да разпали калай, за да вижда в мрака. Дращенето на спускащата се след него Вин беше като екот в подсиления му слух. Но откъм пещерата не идваше нищо. Никакви звуци, нито светлини.
„Тя греши — помисли си той. — Никой не е останал“.
Задиша бавно, опитваше се да овладее гнева и отчаянието си. Беше изоставил хората си на бойното поле. Тръсна глава да прогони гласа на разума, който му подсказваше, че е постъпил правилно. Гневът му все още бе твърде силен.
Вин скочи на земята до него.
— Празно е — каза той и гласът му отекна. — Не беше права.
— Не — прошепна Вин. — Натам.
Заобиколи го и затича навътре с пъргавината на животинче. Келсайър стисна зъби и я последва.
— Вин, върни се! Там няма никой…
И млъкна, защото видя слаба светлина напред по коридора. „Ама че работа! Как Вин може да вижда толкова надалеч?“
Все още чуваше стъпките й пред него. Продължи малко по-бавно и провери запасите си от метали, опасяваше се от засада на агентите на Министерството. Когато приближиха, един глас извика:
— Стой! Кой е там? Кажи паролата!
Келсайър продължи напред. Светлината се усили. Една тъмна фигура с копие запречваше коридора. Вин беше спряла в сенките и чакаше. Погледна въпросително Келсайър, докато той я подминаваше. Изглежда, беше преодоляла умората от дългия преход. Е, щеше да я почувства отново, когато спрат.
— Стой! — пак се чу разтревоженият глас. Познат глас. — Кажи паролата!
„Капитан Демоа — сети се Келсайър. — Не е клопка“.
— Паролата! — пак викна Демоа.
— Не ми трябва парола — отвърна Келсайър и излезе на светлото.
Демоа свали копието.
— Господарю Келсайър? Вие дойдохте… това означава ли, че армията е успяла?
Келсайър отговори с въпрос:
— Защо не пазите външния вход?
— Ние… решихме, че отбраната на вътрешния комплекс ще е по-лесна. Не сме много.
Келсайър погледна назад по коридора. „Колко време ще им трябва на агентите на лорд Владетеля да открият човек, готов да говори? Вин е права — трябва да изкараме тези хора оттук“.
Вин се приближи и огледа внимателно младия капитан.
— Колко сте? — попита Келсайър.
— Към две хиляди — отвърна Демоа. — Ние… допуснахме грешка, милорд. Съжалявам.
— Каква грешка?
— Помислихме, че генерал Йеден действа прибързано — обясни Демоа и се изчерви от срам. — Затова останахме. Ние… смятахме, че трябва да слушаме вас, а не него. Но изглежда, трябваше да тръгнем с армията.
— Армията е разбита — рече кратко Келсайър. — Събирай хората, Демоа. Трябва да тръгнем незабавно.
Същата вечер, седнал на един повален дънер и заобиколен от сгъстяващите се мъгли, Келсайър най-сетне намери време да преосмисли събитията от деня.
Седеше, заслушан в тихите звуци на хората, които се настаняваха за през нощта. За щастие някой се бе сетил да подготви групата за бърза евакуация. Всеки от мъжете имаше завивка, оръжие и достатъчно храна за две седмици. Когато узна кой е човекът, помислил за това, Келсайър изпита желание да го повиши поне с няколко чина.
Не че беше останало много за командване. Двете хиляди войници се състояха предимно от хора вече на зряла възраст или още съвсем младежи — мъже достатъчно мъдри, за да прозрат погрешността на плана на Йеден, или достатъчно млади, за да се поддадат на страховете си.
Келсайър поклати глава. „Толкова жертви!“ Бяха събрали почти седем хиляди души преди това фиаско, но сега повечето от тях лежаха на бойното поле. Йеден, изглежда, бе решил да „изпита“ армията, като удари нощем Холстепския гарнизон. Какво ли го бе довело до толкова глупава идея?