Последната империя

— Добре, ще събирам информация, но не мога да нападам хора, които ме смятат за свой приятел.

— Хубаво де — тросна се Келсайър. — Но искрено се надявам, че няма да вдигнеш ръка и срещу някой от своите. Сейзед!

— Да, господарю Келсайър?

— С какви запаси от бързина разполагаш?

Сейзед леко се изчерви и хвърли поглед към другите в помещението.

— Два-три часа може би. Скоростта е трудна за натрупване суровина.

— Не стига. — Келсайър поклати глава. — Ще ида сам. Докато се върна, оставям командването на Докс.

Тръгна към вратата, но изведнъж спря. Вин бе тръгнала след него, с дрехите, с които бе ходила до гарнизона. Беше метнала раница на рамо и го гледаше предизвикателно.

— Вин, пътуването ще е тежко. Никога не си участвала в подобно нещо.

— Няма значение.

Келсайър кимна, извади един сандък изпод масата, отвори го, извади шепа пютриумни топчета и й ги даде.

— Глътни пет.

— Пет?!

— Засега — отвърна Келсайър. — Ако ти потрябват още, извикай ми, за да спра да тичам.

— Да тичаш? — повтори момичето. — Няма ли да наемем канална ладия?

Келсайър се намръщи.

— Че защо ни е ладия?

Вин погледна топчетата в шепата си, взе чаша вода и почна да ги гълта.

— Погрижи се да имаш достатъчно вода в раницата — посъветва я Келсайър. — Вземи колкото можеш да носиш. — Обърна се към Доксон и сложи ръка на рамото му. — Има три часа до залез-слънце. Ако се напънем здравата, ще сме там утре следобед.

Доксон кимна.

— Мисля, че ще е навреме.

„Може би — помисли Келсайър. — Гарнизонът във Валтроа ще преодолее разстоянието до Холстеп за три дни. Дори да е яздил цяла нощ, вестоносецът не би могъл да стигне Лутадел за по-малко от два. Така че, когато стигна при армията…“

Доксон очевидно прочете тревогата на лицето му.

— И в двата случая армията вече е безполезна за нас.

— Да — отвърна Келсайър. — Въпросът е да спасим хората. Ще ти пратя вест при първа възможност.

Доксон кимна.

Келсайър разпали пютриум. Раницата му внезапно олекна, сякаш беше празна.

— Разпалвай, Вин. Тръгваме.

Тя кимна и Келсайър долови пулсации откъм нея.

— Повече! — нареди той, извади от сандъка две мъглопелерини и й подхвърли едната. Облече другата, отиде до външната врата и я отвори. Отвън го посрещна червеното зарево на слънцето. За миг всички присъстващи спряха трескавата си дейност и погледнаха двамата.

Вин изтича до него.

— Хам каза, че трябва да се науча да използвам пютриума само когато ми е нужен — и да съм пестелива.

— Сега не е време за пестеливост. Стой близо до мен, старай се да поддържаш темпото и гледай да не ти свърши пютриумът.