Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Добре. Няма да използвам аломантия, ще се огранича с истината. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че въобще не си имал намерение да сложиш ръка на атиума. Ти ни използва. Обеща ни богатства, за да те последваме, но нямаше намерение да ни направиш богати. Всичко е заради твоето его — искаш да си най-прочутият главатар на всички времена. Ето защо разпространяваше онези слухове и наемаше хора. Достатъчно си богат — сега искаш да станеш легенда.
И млъкна, втренчил поглед в Келсайър, който скръсти ръце и ги огледа един по един. Всички сведоха смутено погледи, с което само потвърдиха, че са съгласни с Бриз. Вин също. Тишината продължи. Всички очакваха реакцията на Келсайър.
От стълбите отново долетяха стъпки и в кухнята нахлу Дух.
— Кой щял да са грижи, надигай да видиш! Сборище, на Фонтанния площад!
Келсайър не изглеждаше изненадан от съобщението.
— Сборище на Фонтанния площад? — повтори бавно Хам. — Това означава…
— Хайде — подкани ги Келсайър. — Отиваме да видим.
— Предпочитам да не го правя, Кел — обади се Хам. — Избягвам тези представления по съвсем определена причина.
Келсайър — вървеше начело на групата — изобщо не му обърна внимание. Всички — дори Бриз — носеха обикновено скаа облекло и наметала. Беше започнал лек саждопад и от небето се сипеха безгрижни черни снежинки, като листа, падащи от невидимо дърво.
Огромни тълпи скаа изпълваха улицата, повечето работници от фабриките и мелниците. Вин знаеше само една причина, поради която биха пуснали работниците по-рано, за да се съберат на централния градски площад.
Екзекуции.
Никога не бе присъствала на екзекуции. По принцип на екзекуциите трябваше да ходят всички жители на града, но бандите предпочитаха да си остават в леговищата. В далечината ечаха камбани, възвестявайки събитието, от тротоарите ги следяха принудители. Те щяха да посетят всички работилници и мелници, както и случайни къщи, за да заловят тези, които не се подчиняваха на призива да гледат как смъртта се явява като последно наказание. Събирането на толкова много хора на едно място бе трудоемка задача — но в известен смисъл дори това целеше да покаже колко е могъщ лорд Владетеля.
С приближаването на площада тълпата се сгъстяваше. Прозорците бяха изпълнени със зяпачи, хората се притискаха напред. „Няма начин всички да се поберат“. Лутадел не беше като повечето градове — населението му беше огромно. Дори ако присъстваха само мъже, пак повечето нямаше да могат да видят екзекуциите.
Но въпреки това идваха. Донякъде, защото беше задължително, от друга страна, така щяха да се измъкват поне за малко от работа. Имаше и такива — подозираше Вин, — които го правеха от нездраво любопитство към зрелищата.
Скоро се наложи да си проправят път през тълпата. Някои скаа ги поглеждаха навъсено, но повечето просто понасяха покорно всичко. Други пък не скриваха изненадата си при вида на Келсайър, макар че беше прикрил белезите си. Тези хора му отстъпваха път охотно.
Не след дълго групата стигна до сградите, които заобикаляха площада. Келсайър избра една, кимна на Доксон и той ги поведе нататък. Мъжът на вратата се опита да им препречи пътя, но Докс посочи покрива и многозначително разклати кесията си. Само след минути групата им разполагаше с целия покрив.
— Клъбс, Задими ни, ако обичаш — тихо каза Келсайър.
Сгърбеният занаятчия кимна и след миг групата стана невидима за използващите бронз аломанти. Вин приклекна на ръба на покрива, опря ръце на каменните перила и се загледа в площада долу.
— Толкова много хора…
— Вин, ти си прекарала целия си живот в града — рече Хам, който бе застанал до нея. — Сигурно и преди си виждала големи тълпи…
— Да, но… — Как да му обясни? Местещата се бавно, плътно сбита маса не беше като нищо, което бе виждала. Изглеждаше безкрайна, с пипала, простиращи се по всички улици. Скаа бяха притиснати толкова плътно, че тя се чудеше как успяват да дишат.
Благородниците бяха в центъра на площада, отделени от простолюдието с кордон от войници. Намираха се съвсем близо до фонтана, който се издигаше на няколко стъпки над площада. Някой бе сковал трибуна за аристократите и те бяха насядали там, сякаш очакваха да наблюдават конно надбягване. Слуги държаха разпънати чадъри срещу саждопада, който бе толкова слаб, че останалите не му обръщаха внимание.
До трибуната на благородниците се бяха подредили принудителите — редови със сиви раса и инквизитори с черни. Вин потръпна. Имаше осем инквизитори — мършавите им фигури се извисяваха с цяла глава над принудителите. Но не само ръстът отделяше тези мрачни създания от техните далечни роднини. Сякаш ги обгръщаше някакъв невидим, но осезаем ореол.