Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)
- Автор: Грейвс Роберт
- Серия: Клавдий (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)». Краткое содержание книги:
Корбулон оправи военните ни кораби, подгони и потопи пиратската флота на Ганаск, а след това потегли нагоре по брега и застави фризийците да му дадат заложници и да положат клетва за вярност на Рим. Написа им конституция по римски образец и построи там укрепление, в което остави наши войски. Всичко дотук беше добре, ала вместо да спре, Корбулон навлезе в страната на големите хауки, които не бяха участвували в нападенията. Научил, че Ганаск се е укрил в някакво хаукско светилище, и изпратил Цюнен отряд да го преследва и да го убие там. Това вече беше обида към бога на хауките, а на всичкото отгоре след убийството на Ганаск същият отряд продължил чак до Емс и там, в Емсбурен, представил пред племенния съвет на хауките искането на Корбулон: да се подчинят незабавно и да започнат да плащат тежък ежегоден данък.
Корбулон ми докладва за действията си, а пък аз силно се разгневих: чудесно беше, че се бе справил с Ганаск, но да захваща нови вражди с хауките — това вече не биваше да върши. Нямахме достатъчно войски за нова война: ако големите хауки повикаха малките хауки на помощ и ако и фризийците започнеха пак да се бунтуват, аз щях да се принудя да търся силни подкрепления отнякъде, а нямаше откъде, защото всичко, което можех да заделя, се намираше в Британия. Наредих му незабавно да се върне отсам Рейн.
Корбулон получил заповедта ми, преди хауките да са имали време да отговорят на неговия ултиматум. Ядосал се, защото сметнал, че изпитвам завист към всеки пълководец, който се е осмелил да съперничи на моите военни завоевания. Напомнил на своя щаб, че Гета не бил удостоен с надлежните почести за отличното си завоюване на Мавритания и за пленяването на Салаб; и казал, че макар сега да съм узаконил правото на пълководци, които не са членове на императорското семейство, да празнуват триумфи, на практика, по всичко личало, никой друг освен мене нямало да получи разрешение да води война, за която законно да му се присъди триумф. Моите антидеспотични декларации били чиста преструвка: аз съм бил тиран като Калигула, само съм го прикривал по-умело. Казал също, че съм злепоставял доброто име на Рим, като съм го карал да оттегли заплахите, които отправил от мое име, и че съюзниците ни щели да го вземат на присмех, а тъй също и нашите войски. Ала това са били само гневни думи, казани пред щаба му. Единственото, което изрекъл пред войниците, когато дал сигнала за всеобщо изтегляне, било:
— Войници, Цезар ни нарежда да се върнем обратно при Рейн. Все още не знаем защо е взел това решение и не можем да го оспорваме, макар да си признавам, че аз лично съм дълбоко разочарован. Колко по-щастливи са били римските пълководци, предвождали легионите ни в старите времена!
Тъй или инак, той бе удостоен с триумфалните орнаменти, а и аз му написах едно лично писмо, в което се оправдавах срещу гневните обвинения, които, казах, съм дочул, че е отправял срещу ми. Заявявах му, че ако той се е разгневил, то разгневил съм се и аз, когато съм научил за предизвикателството му спрямо хауките; и макар да е трябвало да поразмисли, преди да ме обвини в завист, аз от своя страна се укорявам, че съм му изпратил онази кратка заповед, без да му обясня по-подробно причините за оттеглянето. Той ми отвърна, извинявайки се, оттегляйки обвиненията в деспотизъм и завист, и сега вече ми се струва, че се разбираме добре. За да поддържа духа на войската и да не могат войниците да бездействуват и да му се присмиват, той ги изпрати да работят над един канал, дълъг двайсет и три мили, между реките Мозел и Рейн, който да отвежда честите наводнения, които морето извикваше в тази равнинна местност.
Оттогава насам в Германия не се е случвало нищо особено за отбелязване освен един нов набег от страна на катите. Една нощ преминали Рейн с голяма войска, на няколко мили северно от Майнц. Главнокомандуващ на Горната провинция беше Секунд, консулът, който се бе държал тъй нерешително, когато станах император. Смятаха го освен това за най-изтъкнатия жив римски поет. Лично аз не ценя особено много съвременните поети, особено поетите от времето на Август: стиховете им ми звучат неискрено. Намирам, че последният истински поет беше Катул. Може да е така, защото поезията и свободата са неделими: при монархията истинската поезия умира и най-доброто, което може да се очаква тогава, е блестяща реторика и изкусна метрика. Готов съм да заменя и дванайсетте книги на Вергилиевата „Енеида“ за една едничка книга от „Аналите“ на Ений. Ений, който е живял в най-величавите дни на Римската република и е смятал великия Сципион за свой личен приятел, е бил онова, което аз наричам истински поет; Вергилий не е друго освен забележителен стихоплетец. Сравнете ги само когато описват някаква битка: Ений пише като истински войник, какъвто е и бил (издигнал се е от обикновен войник до офицерски чин), а Вергилий — като културен зрител, застанал на отдалечен хълм. Вергилий се е повлиял силно от Ений. Някои смятат, че той затъмнява първичния гений на Ений с културното изящество на своята фраза и ритъм. Но това са глупости. Прилича ми на Езоповата басня за мушитрънчето и орела. Птиците се надпреварвали коя от тях може да хвърчи по-нависоко. Орелът спечелил, но като се уморил и не могъл да литне по-нагоре, мушитрънчето, което било кацнало на гърба му, се изкачило още по-високо и поискало наградата. Вергилий е бил същинско мушитрънче в сравнение с орела Ений. Дори да сравняваме само красотата, къде у Вергилий ще срещнете нещо, което би могло да се сравни с величавата простота на следните стихове Ений: