Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Единственото му заключение бе, че Кадири е открил нейните задочни занимания и бързо ги е прекратил. А това означаваше, че е проговорила, преди да умре.
Значи в лицето на Кадири имаше могъщ и опасен противник. Нещо по-лошо, главният му източник на информация за вътрешните заседания на режима бе прекъснат.
Рахмани щеше да е доволен, ако знаеше, че Кадири е по-разтревожен и от него. Но това не му бе известно. Знаеше единствено, че отсега нататък трябва да е изключително предпазлив.
На втория ден от въздушната война Ирак изстреля първия залп ракети срещу Израел; Средствата за масово осведомяване незабавно съобщиха, че били Скъд-Б, съветско производство, и това название им остана до края на войната. Всъщност те съвсем не бяха Скъд.
Целта на нападението не беше глупава. Ирак съвсем ясно съзнаваше, че Израел не е страна, готова да преглътне голям брой жертви сред гражданското население. Още щом първите бойни глави паднаха в предградията на Тел Авив, Израел реагира, като застана на бойна нога. Точно това искаше и Багдад.
В коалицията от петдесет страни, изправили се срещу Ирак, влизаха седемнайсет арабски държави и ако ги свързваше нещо друго, освен исляма, то беше враждата им с Израел. Ирак бе преценил, вероятно правилно, че ако му нанесе удар, Израел ще бъде провокиран да се присъедини към военните действия и тогава арабските участници в коалицията ще се изтеглят. Дори крал Фахд, владетел на Саудитска Арабия и пазител на двете Свещени места, щеше да се озове в невъзможно положение.
След като ракетите паднаха в Израел, първите опасения бяха, че може да са заредени с газ или заразни култури. В такъв случай никой нямаше да успее да възпре Израел. Много скоро обаче се доказа, че бойните глави са заредени с конвенционални взривни вещества. Но психологическото въздействие върху Израел беше огромно.
Съединените щати незабавно пуснаха в действие всички средства, за да убедят Йерусалим да не отговаря на удара. На Ицхак Шамир бе казано, че съюзниците ще се погрижат за това. В действителност Израел беше предприел контраудар под формата на вълна изтребители-бомбардировачи Ф-15, но успя да ги върне още преди да напуснат собственото му въздушно пространство.
Истинските Скъд бяха тромави, стари съветски ракети, от които Ирак беше купил деветстотин броя преди няколко години. Те имаха обсег от 300 километра, а бойните им глави тежаха около половин тон. Не бяха насочвани, дори и в първоначалния си вид, и при пълна далекобойност падаха в радиус от близо километър от целта.
От гледна точка на Ирак това беше практически безполезна покупка. По време на войната с Иран те не успяваха да стигнат до Техеран, да не говорим за Израел, дори когато ги изстрелваха от най-западната граница на Ирак.
Междувременно обаче иракчаните, с германско техническо съдействие, бяха направили нещо невиждано. Бяха разглобили ракетите на парчета и от три бяха сглобили две нови. Направо казано, новата Ал-Хусайн беше едно недоразумение.
С помощта на допълнителни резервоари за гориво иракчаните бяха увеличили обсега й на 620 километра, така че вече можеше да достигне (и достигна) Техеран и Израел. Но полезният й товар бе сведен до някакви си жалки 80 кг. Насочването й, което и без това куцаше, сега стана съвсем непредвидимо. Две от изстреляните срещу Израел ракети не само че не улучиха Тел Авив, ами попаднаха извън неговата територия — в Йордания.
Но като оръжие на терора тя си свърши работата. Макар че взети заедно, всички ракети Ал-Хусайн, паднали в Израел, да имаха по-малък полезен товар от една американска еднотонна бомба, пусната над Ирак, те хвърлиха израелското население в паника.
Америка направи следното: хиляда съюзнически самолети бяха отклонени от определените им задачи над Ирак, за да издирят площадките за изстрелване на ракетите и още по-трудно откриваемите мобилни пускови устройства.
За няколко часа в Израел бяха изпратени батареи американски ракети Пейтриът, за да се опитат да свалят идващите ракети, но преди всичко да убедят Ицхак Шамир да не се намесва във войната.
Освен това САС, а по-късно и американските зелени барети бяха изпратени в западните пустини на Ирак да издирят мобилните пускови устройства и да ги унищожат със своите ракети Милън, или да извикат по радиото бомбардировачи.
Ракетите Пейтриът, възхвалявани като спасители на всичко сътворено на този свят, постигнаха ограничен успех, но грешката не беше в тях. Бяха конструирани да пресрещат самолети, а не ракети, и много набързо бяха пригодени за новата си роля. Така и не стана ясно защо не успяха да прихванат почти нито една ракета.