Острието на Тишал

В продължение на няколко секунди тишината е нарушавана единствено от стоновете на любовника върху платформата в кратера и от металическото потракване откъм артанските стражи — изражението върху лицето на Гарете ги е накарало да започнат да проверяват оръжията си.

— Ъъъ… — Той поглежда умолително към Рейт.

— Не, не, не, изобщо не е така — отвръща гладко най-добрият ми приятел. — Тя е луда, Каин. Спирането на операцията няма да има никакъв ефект; тя е абсолютно откачила, забрави ли?

— Да. Това не ми се струва като достатъчна причина, за да я убия.

За миг Рейт като че ли изпада в недоумение; двамата с Гарете се споглеждат и мълчат.

Докосвам ръката на Рейт.

— Спокойно, хлапе. Не казвам, че си направил нещо лошо. Просто може би малко… прибързваме, не мислиш ли? Може би първо трябва да опитам да поговоря с нея.

— Не, не, твърде е опасно, Каин — отсича твърдо Рейт. — Тя е твърде опасна. Трябва да бъде унищожена — сега, докато все още можем. Само така можем да сме сигурни.

— Сигурни в какво?

— Да сме сигурни — казва той със зле прикрито нетърпение, сякаш се опитва да обясни очевидното, но не иска да ме обиди, — че тя никога повече няма да застраши Бъдещето на Човечеството.

Начинът, по който набляга на главните букви, ме кара да се намръщя още повече.

— Добре, разбирам. Казваш, че съм се съгласил да ти помогна да я убиеш, защото това е единственият начин да се спаси човешката раса. Така ли е?

— Ами… да — отвръща той с изтънял глас, в който се долавя лека несигурност, но очевидно формулировката му е харесала, защото повтаря напълно уверено: — Да. Бъдещето на Човечеството зависи от теб, Каин.

И за секунда аз мога да го почувствам: мога да почувствам тежестта на всички тези съдби върху гърба ми. Усещам как гръбнакът ми пропуква под тежестта на бъдещето, както основата на глетчер трещи под тежестта на милионите тонове лед отгоре ѝ.

Но…

Въздъхвам и поклащам глава, раменете ми се напрягат и помръдват в леко, неволно движение.

— Бъдещето на Човечеството — с извиняващ тон му отговарям аз — може да ходи да се шиба.

— Какво? — изричат едновременно Рейт и Гарете в съвършен синхрон.

— Твърде е абстрактно — отвръщам неловко аз, разпервайки ръце в търсене на разбиране и дори съчувствие. — То е… безлично, разбирате ли? Тия глупости за „неродените поколения“ не могат да ме впечатлят. От мен се очаква да убия жена ми заради някакви хора, които вероятно дори няма да харесвам?

— Но… но…

Соча с палец Вицекраля.

— Ами ако аз спася тези хора, а после се окаже, че повечето от тях са като Гарете? — казвам аз и потръпвам. — Пфу. По-добре всички да умрем.

— Не можеш да го направиш — промълвя Рейт.

— Нали точно това казвам: не мога да го направя. Няма да го направя.

— Не, не — имам предвид, че не можеш…