Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
Беше се облегнала на стената и се самосъжаляваше, когато от участъка се появи един от цивилните чиновници и се огледа неуверено. Когато погледът му падна върху нея, лицето му светна и той веднага я заговори.
— Вие сте капитан Ван Хаселт, нали?
Марейке кимна.
— Точно така.
— Аз съм Дан Класенс? Обработвам данните от камерите за наблюдение на автомобилното движение? — имаше дразнещия маниер да произнася всяко изречение така, че звучеше като въпрос.
— Приятно ми е да се запознаем, Дан — каза тя уморено.
— Тази сутрин бях в кафенето? Седяхме с някои от вашите колеги и те разговаряха за убийството на Де Гроот и другите убийства? Казаха, че сте им възложили да изгледат филмите от камерите за наблюдение на движението? Записите от деня, когато е бил убит Де Гроот? Трябвало да търсят тъмен фолксваген голф с немска регистрация?
— Така е, това е една от възможните улики, които проучваме.
— Тогава си помислих, че може да прегледам бележките от деня — той замълча. Очевидно очакваше подкана.
— Да? — тя беше прекалено уморена, за да демонстрира нещо повече от учтив интерес.
— Когато се върнах, направих проверката? И открих това — той й поднесе със замах някакъв лист, който извади от папката в ръката си. Държеше се гордо като куче, което носи на стопанина си добре олигавена пръчка.
Беше бележка за превишена скорост, регистрирана от една от автоматичните камери, които бяха поставени в покрайнините на града. Датата и часът отговаряха на данните от убийството на Питер Де Гроот. Заснет беше черен фолксваген голф с немски регистрационен номер. Като онзи, който приятелят на Маргарете Шилинг беше видял на входната алея пред дома й. Докато четеше подробностите, Марейке усети, че дланите й се изпотяват. Колата беше регистрирана на името на Вилхелм Алберт Ман. Двайсет и шестгодишен. Като постоянен адрес беше цитиран корабът „Вилхелмина Розен“, регистриран към една хамбургска корабна компания.
— Невероятно — прошепна тя. Излизаше, че Тони е бил прав от самото начало.
— Това ще свърши ли работа? — попита Дан развълнувано.
— О, да — тя се чудеше как успява да говори спокойно. — Да, ще ни помогне, дори много. Благодаря, Дан. Между другото, нали няма да разказваш за това? Нали знаеш, строго поверително и така нататък…
Той кимна.
— Няма проблеми, капитан Ван Хаселт — обърна се и тръгна забързано към сградата, но на стълбите се обърна и й махна.
Въпросът беше какво да предприеме сега? Имаше чувството, че немските й колеги няма да са убедени, че това е улика, на която трябва да се даде предимство. Като начало, всичко, което можеше да им разкаже, изглеждаше като някакво съчетание от хрумване и съвпадения. Имаше много напълно невинни причини, поради които един немски шкипер можеше да отиде в Лайден. Нямаше дори доказателства, че самият Ман е бил зад волана. Имаше и нещо по-важно. Тя беше наясно с политиката на отношенията между отделните екипи. Колкото и нетърпеливи да бяха всички да приключат случаите, шефовете им не биха приели с готовност напътствия от холандската полиция. Да, искаха да открият убиеца, но по възможност случаите трябваха да бъдат решени от техните хора. Така че, дори да приемеха с радост улика по толкова тежко разследване, надали щяха да се заемат незабавно с нея. Освен това случаят си беше неин от самото начало. Ако не бяха те двете с Петра, немската полиция щеше да е далеч по-назад с диренето. Ако някой заслужаваше похвала за справяне със случая, това бяха те двете. Нямаше намерение да подарява актива си.
Необходимо беше някой от неофициалните й сътрудници да проследи пътя на „Вилхелмина Розен“ и да проучи Вилхелм Алберт Ман. Ако Тони беше прав в предположението си, че убиецът е задържан някъде от пълноводието, не би било трудно да се претърсят околностите на Кьолн за кораба на Ман.
Тя се упъти към участъка, като започна да съчинява наум мейла, който щеше да изпрати.