Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

Малко отегчен, Бранкузи гледаше мълком. Онова, което щеше да види, ако не беше замрежил очи и не се бе замислил за нещо друго, беше млад ирландец с юношеско лице, излъчващо такава агресивност и самочувствие, че въздухът в кабинета му натежа от тях. Бранкузи знаеше, че скоро Бил ще чуе собствения си глас, ще се засрами и ще си възвърне предишното настроение — на мълчаливо превъзходство и чувствителност, на покровител на изкуствата, създаден по образец на интелектуалците от Театралната гилдия46. Бил Макчесни не бе решил окончателно кой от двата типа да си избере — преди трийсет годишна възраст подобни съчетания рядко представляват нещо завършено.

— Вземи например Еймс или Хопкинс, или Харис — който и да е — настояваше Бил. — Какво имат против мен? Какво става? Искаш ли да пийнеш нещо? — попита той Бранкузи, като видя, че погледът му се насочва към барчето в другия край на кабинета.

— Никога не пия преди обяд. Просто се чудех кой ли чука непрекъснато? Трябва да го накараш да спре. Хващат ме нервите и направо полудявам от такива неща.

Бил отиде бързо до вратата и я разтвори широко.

— Няма никой — каза той… — Ало! Какво желаете?

— О, много се извинявам — отвърна някакъв глас, — страшно се извинявам. Толкова съм развълнувана — не съзнавах, че държа молив в ръката си.

— Какво желаете?

— Исках да се срещна с вас, но секретарката каза, че сте зает. Имам писмо за вас от Алън Роджърс, драматурга, и исках да ви го предам лично.

— Зает съм — каза Бил. — Идете при мистър Кадорна.

— Ходих, но той не се отзова особено насърчаващо, пък и мистър Роджърс каза…

Бранкузи, който се примъкна нетърпеливо, й хвърли бърз поглед. Тя беше много млада, с красиви червени коси и лицето й изразяваше много по-силен характер, отколкото показваха думите й; на мистър Бранкузи не му мина през ум, че това се дължи на произхода й от Делейни, Южна Каролина.

— Какво да правя? — попита тя, като кротко положи бъдещето си в ръцете на Бил. — Написах писмо на мистър Роджърс, а той ми даде това за вас.

— Е, какво искате да направя — да се оженя за вас ли? — избухна Бил.

— Бих искала да получа роля в някоя от вашите пиеси.

— Тогава седнете и чакайте. Зает съм… Къде е мис Коалан?

Той натисна някакъв звънец, изгледа още веднъж — сърдито — момичето и затвори вратата на кабинета си. Но по време на прекъсването предишното му настроение се бе възвърнало и той продължи разговора си с Бранкузи за артистичното бъдеще на театъра с тона на човек, който е много близък с Райнхард.

В дванайсет и половина беше забравил за всичко друго, освен че ще стане най-големият режисьор на света и че има среща за обяд със Сол Линкълн, на когото щеше да каже това. На излизане от кабинета си той погледна мис Коалан въпросително.

— Мистър Линкълн няма да може да се срещне с вас — съобщи му тя. — Току-що се обади по телефона.