Повелителят на сребърния лък

- Поне стрелите им свършиха - отбеляза той и подаде ново парче плат на Калиадес. Сега кръвта течеше свободно. - Мислех, че си приключил - добави.

- Прекалено близо беше - отвърна Калиадес и изплю още кръв.

- Уби Ерутрос. Разпра му гърлото.

- Видях.

Калиадес погледна обратно към стълбите.

- Трябва да отстъпим - каза той. - Да съберем стълбите от стените. После ще ги ударим от няколко страни.

- Не могат да удържат още дълго - каза Банокъл.

- Това е Аргуриос - изтъкна Калиадес. - Може да удържи цяла нощ.

- Ами ясно тогава - ухили се приятелят му. - Когато царят те направи генерал, ще ти нося стълби, когато кажеш. Дотогава обаче мисля да си държа главата ниско.

- Трябват ми шевове, иначе ще си кървя докато умра - измърмори Калиадес.

Заедно двамата се отдръпнаха до главната част на мегарона. Там вече се бяха струпали към четиридесетина ранени микенски войни, за които другарите им се грижеха. Калиадес свали шлема си и седна на трона на Приам. Банокъл също се освободи от своя шлем, а после бръкна в една малка кесия колана си и извади извита игла и малко конец. Опита се да избърше кръвта с плата, но тя течете твърде бързо.

- Гледай на какво си заприличал - отбеляза той. - Голям късмет, че винаги си бил адски грозно копеле.

- Просто го заший - сопна се Калиадес.

Той отметна глава и стисна зъби срещу жилещата игла а опъването на разранената плът. Пръстите на Банокъл постоянно се пързаляха по прясната кръв, бликаща върху тях, но накрая течението се забави.

- Ще си пробваш ли пак късмета с Аргуриос? - попита Банокъл, докато завързваше последния възел.

Калиадес поклати глава.

- Изпълних си дълга. Не искам да съм човекът, убил Аргуриос. Нека някой друг прати духа му по тъмния път. Може и сега да ми е враг, но ще скърбя, когато падне.

- Е, аз пък се връщам. Ако не разчистим пътя, никога няма да мога да обяздя някоя от дъщерите на Приам.

- Нека Арес води копието ти - каза Калиадес.

- Винаги го прави - отвърна Банокъл и си сложи шлема. После едрият мъж взе копието си и тръгна обратно към битката.

Калиадес усети как нещо го притиска. Цялото това начинание се бе объркало напълно. Аргуриос ги бе надхитрил, примамвайки ги точно там, където ги искаше. Коланос бе пълен идиот, щом не бе предвидил стратегията му. Те нямаше да пречупят стария войн. Вместо това нощта щеше бавно да отмине и на сутринта целият град щеше да се нахвърли върху тях.

Някои от ранените отново вдигаха оръжия. Други се бяха лежаха и кръвта им капеше по пода.

Кратка и лесна битка с много плячка. Това им бе обещал Коланос.

Тъкмо докато мислеше за него, той го видя как върви през мегарона с лък в ръка. Коланос нямаше шлем, а бялата му коса се спускаше свободно по раменете.

Мнението на Калиадес за него се влоши още повече. Героите не използваха лъкове. Те се биеха с меч и копие, изправяха се срещу врага очи в очи, ръка срещу ръка.

И тогава в далечината се разнесе зов на рог, който проехтя в нощта. После звукът се повтори отново, а след това пак и пак.