Повелителят на сребърния лък
- Автор: Гемел Дейвид
- Серия: Troy #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 9789547612785
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителят на сребърния лък». Краткое содержание книги:
- Не! - настоя Полидорус. - Ще повикам лечителя. Той ще намери начин да я извади. Ти ще живееш, Аргуриос! Трябва живееш.
Той се затича към покоите на царицата.
Аргуриос въздъхна и погледна към Хеликаон.
- Момчето не разбира много от рани - каза той. - Но ние разбираме, нали, Златни?
- Да - съгласи се Хеликаон и свали собствения си шлем. - Съжалявам, Аргуриос.
Цар Приам дойде и коленичи вляво от микенеца. За един кратък миг не каза нищо, а после се протегна и сграбчи ръката на Аргуриос.
- Казах, че ще получиш каквото пожелаеш от мен - рече той.
- Не ми остана какво да искам, царю. - Старият войн се усмихна мрачно. - Ако имах силата, щях да сляза долу, за да спася приятелите си и да ги върна в Микена. Разпознах мнозина от тях.
- Мога ли да сторя нещо за теб? Или за семейството ти?
- Нямам семейство. И не се нуждая от нищо.
Приам въздъхна, а после се изправи.
- Благодаря ти, микенецо. Щитът на Илиос ще се върне на славното си място на стената на двореца ми. И от днес ще бъде известен като Щита на Аргуриос. Стореното от теб тук никога няма да бъде забравено.
И с тези думи царят, следван от царските орли, слезе в мегарона.
Полидорус се върна с лечителя Зеотос, който само потвърди онова, което Аргуриос вече знаеше. Стрелата бе влязла твърде дълбоко. Полидорус коленичи до умиращия войн, от очите му бликнаха сълзи.
- Не мога да изразя с думи колко съм горд, че стоях до теб в тази битка, Аргуриос - каза той.
- Задели малко гордост и за себе си, момче. Справи се добре. Сега иди при другарите си и ме остави на спокойствие за малко.
Полидорус се наведе и го целуна по челото. После взе меча си и последва царя по стълбите.
Тогава дойде Андромаха.
- Няма ли да ме оставите на мира? - попита Аргуриос. Лицето й бе напрегнато и той видя следите от сълзи по бузите й.
- Лаодика се нуждае от теб - каза тя.
- Не искам да ме вижда така.
- Не, трябва да дойдеш. Тя… тя също умира, Аргуриос.
- Не! - Той изстена. - Не е възможно!
- Пронизаха я с копие. Трябва да идеш при нея. Аргуриос погледна към Хеликаон.
- Помогни ми да стана.
Дарданецът пое ръката му и го изправи на крака. Той изстена отново, когато върхът на стрелата се раздвижи и запрати вълна от болка по цялото му тяло. Облегна се на стената, но Хеликаон го задържа. Двамата бавно тръгнаха към покоите на царицата. Навсякъде имаше ранени и Аргуриос видя Лаодика, легнала със затворени очи на дивана. Той се изпъна и каза на Хеликаон да го пусне, а после отиде до нея и коленичи на пода. Пресегна се и хвана ръката й. Очите й се отвориха. Лицето й беше бледо, а клепачите - натежали. В този миг Аргуриос осъзна, че никога не е виждал такава красота. Лаодика се усмихна и лицето й заблестя от щастие.
- О, Аргуриос - каза тя. - Аз те сънувах.
- Добър ли беше сънят? - попита я той.
- Да. Всичките ми сънища за теб са прекрасни.
- И какво сънува?
- Нашия дом. Отидох да го видя. Много… ще го харесаш. Има голяма градина и фонтан. Цъфтящи дървета до западната стена. Можем да стоим там вечер, докато слънцето залязва.
- Нямам търпение, обич моя.
- Видя ли татко?
- Да. Всичко е наред, Лаодика.
- Значи няма да ни раздели?
Аргуриос отвори една кесия на колана си и извади смачканото лебедово перо.
- Запазил си го! - прошепна тя.
- Да. Запазих го. Никога няма да бъдем разделени. Дори в смъртта.
Той сложи перото в дланта й и затвори пръстите си около нейните. И последните му сили свършиха и той се отпусна на пода, облегнал глава на гърдите й.
- Толкова съм щастлива, Аргуриос - каза тя. - Мисля че сега ще поспя малко.
- И двамата ще поспим. А като се събудим, можеш да ми покажеш градината.
Калиадес дотича обратно в мегарона, а умът му препускаше като обезумял. Сега, когато вражеските войски идваха зад гьрба им, а пред тях горните етажи още се удържаха от непобедима сила, бунтът беше обречен. Той хвърли един преценяващ поглед из двореца и видя, че нямаше как да бъде защитен за дълго. Мегаронът бе почти сто крачки дълъг и около петдесетина широк. Твърде обширен, за да се удържи срещу превъзхождаща ги сила, както и троянците бяха открили само преди няколко часа. Сега ролите щяха да се сменят… само дето микенците нямаше да могат да отстъпят към по-горните нива. Щяха да бъдат атакувани на два фронта - през големите врати отпред и откъм стълбите отзад. Той огледа стените. Единствената им надежда - макар и съвсем мимолетна - беше да формират стена от щитове.
Навсякъде около него лежаха ранени микенци. Другарите им шиеха раните или ги бинтоваха. Той извика към най-близките.