Повелителят на сребърния лък

- Сигурен бях, че ще те открия тук, господарке - каза Хеликаон. - Трябва да поговорим за нещо.

- Не! - възрази остро тя. - Не, не бива! Зная какво носиш. Не бива да ми го даваш.

Той изглеждаше изненадан.

- Как би могла да знаеш?

- Сънищата ми, Хеликаон. Нали си спомняш? Морето, пълно с кораби, отвеждащи кръвожадни мъже към велик град, потънал в пламъци. Ужас и отчаяние! Видях небето да гори и морето да се надига. Видях и теб, как идваш тук при мен и в ръцете си държиш златна огърлица, украсена с лапис лазули. Разбираш ли? Ако ми я дадеш, значи и другите ми видения ще се сбъднат.

Той помълча известно време.

- Не разбирам - каза накрая. - Но ме чуй, Халисия. Ако виденията ти са истина, значи ще се случат, независимо дали ще приемеш дара, или не. Защото аз съм тук и той е в ръката ми, точно както си видяла. И да, един ден врагът ще прекоси Великата зеленина. Ще донесе война и страдание в източните земи. Такава е природата на злите хора. Но ние не можем да живеем в страх от тях. Не можем да се крием зад високи стени с треперещи сърца. Защото това не е живот. Трябва да приемем нуждите и дълга на всеки един ден и да се изправяме срещу тях последователно. Ти си царица на Дардания и хората те обичат. Аз съм цар и от мен се боят. Скоро ще родиш дете - син, ако сънищата ти са истина. И за него, и за теб, а най-вече за царството, ще е по-добре, ако станем истинско семейство. Трябва да се оженим, Халисия.

Тя се извърна.

- Но ти не ме обичаш, Хеликаон. А си обещал да се ожениш само по любов.

Той пое ръката й и се усмихна.