Деца от кръв и кости [bg]

— Рехима — нарежда Роен, — отведи хората си на южния край на острова. Вдигнете ужасна врява на брега и изчезнете в мъглата. Следвайте указанията на Аша, за да се измъкнете.

Рехима кима и вдига шлема си така, че виждаме само светлокафявите й очи. Тя удря юмрук в юмрука на Роен и повежда двама мъже и две жени в мъглата.

— А ние какво ще правим? — питам аз.

— Ще чакаме — отговаря Роен. — Те би трябвало да отвлекат вниманието на армията и така храмът ще остане празен.

Минутите се разтеглят в часове, вечност, която се влачи като смъртта. Всяка секунда, която минава, е още една секунда, в която умът ми потъва в моята вина. А ако ги заловят? Ако умрат? Не мога да допусна още хора да умрат заради това.

Не мога да допусна още кръв да изцапа ръцете ми.

В далечината се издига струйка черен дим, знак от огъня на Рехима. Секунди след издигането му във въздуха се разнася пронизителният сигнал на рог.

От храма се излива цяло море от стражи и се насочва към южния край на острова. Мъжете са толкова много, че аз бързо разбирам колко трудно ще преценя какви са размерите на храма.

Когато приливът от войници отминава, Роен ни въвежда вътре, втурвайки се сред натежалия въздух. Слизаме по златните стъпала колкото можем по-бързо, без да спираме, докато не стигаме на долния етаж.

Ярки скъпоценни камъни украсяват всеки сантиметър от стените, изящни в дизайна си. Около нас отнемащият дъха образ на Йемоджа е осеял златните стени в топаз и сини сапфири, а от връхчетата на пръстите й бликат вълни от лъскави диаманти. Над нас греят ярките изумруди на Огун, отдавайки почит на властта му над земята. През кристалните тавани виждам всяко отделно ниво — всичките десет етажа, посветени на боговете.

Амари приближава до едно стълбище в средата на пода, което тръгва надолу, и слънчевият камък светва в ръката й.

Това е… Стискам изпотените си юмруци.

Там трябва да отидем.

— Готова ли си? — пита Амари.

Не. Изписано е на лицето ми. Но тя ме бутва леко и аз правя първата крачка, повеждайки ги по студеното стълбище.

Вървим през тясното пространство, а аз се пренасям в Кандомбле. Точно като в онзи храм светлината от факли огрява тясната пътека, отразявайки се стените. Това ме връща към времето, когато все още имахме шанс.

Времето, когато все още имах магия.

Докосвам с ръка стените, отправяйки мълчалива молитва към боговете.

Моля ви… ако можете да ми помогнете, имам нужда от това в този момент!

Изчаквам, докато слизаме все по-надолу и по-надолу, а по гърба ми тече пот, въпреки че въздухът става все по-студен.

Моля те, Небесна майко — моля се отново. — Ако можеш да я върнеш при мен, направи го сега!

Чакам да съзра сребристите й очи, да усетя в костите си наелектризиращото й докосване. Но когато започвам отново да се моля, великолепието на ритуалния храм заглушава всички думи.

Единадесет златни статуи са подредени под свещения купол. Те се издигат над нас със смайваща височина, надвиснали като планинските вериги на Оласимбо. Боговете и богините от безценния метал са изваяни в изящни детайли — от бръчките по кожата на Небесната майка до отделните къдрици в косата й, не е спестена нито една извивка или щрих.