Деца от кръв и кости [bg]

Глава седемдесет и девета

Зели

Той трябваше да е в безопасност.

Трудно ми е да приема истината. Оглеждам тълпата за старческото тяло на Мама Агба, очаквайки тя да нападне. Щом тате е със стражите, тя къде е? Какво са й направили? След всичко, което се случи, не може да е мъртва. Тате не може да стои тук.

И въпреки това той трепери в хватката на Инан… разкъсани дрехи, запушена уста, окървавено лице. Били са го заради моите грешки. А сега ще ми го отнемат.

Както ми отнеха мама.

Кехлибарените очи на Инан ми разкриват истината за неговото предателство, но това не е погледът, който познавам. Той е един непознат. Войник. Само черупката на малкия принц.

— Предполагам, че ситуацията говори сама за себе си, но понеже народът ти е глупав, ще ти обясня. Предай ни реликвите и можеш да вземеш баща си.

Само гласът на Саран е достатъчен да завърже металните вериги на китките ми…

Не бих си вършил работата като крал, ако не ти припомня какво си.

Облечен е в разкошна лилава роба и в думите му се усеща предизвикателство. Но дори и той изглежда незначителен пред статуите на боговете, които го гледат отгоре.

— Можем да се справим с тях — прошепва зад мен Кеньон. — Ние имаме магия, а те имат само стражи.

— Не можем да рискуваме. — Гласът на Тзеин трепери.

Тате поклаща съвсем леко глава. Не иска да бъде спасен.

Не.

Пристъпвам напред, но Кеньон ме сграбчва за ръката и ме завърта.

— Не може да се предадеш!

— Пусни ме…

— Помисли и за някой друг, освен за себе си! Без ритуала всички божници ще умрат…

— Ние вече сме мъртви! — изкрещявам аз.

Пронизителният ми вик проехтява под купола, разкривайки истината, която ми се иска да можех да променя. Богове, моля ви! Моля се за последен път, но не се случва нищо.

Отново ме изоставиха.

— Магията ми я няма. Мислех, че ще се върне, но не се появи…

Гласът ми затихва и аз се втренчвам в пода, преглъщайки срама си. Гнева си. Болката. Как смеят боговете да се натрапят в живота ми само за да ме сломят по този начин?

Без никаква надежда опитвам още веднъж, търсейки някаква останала частица от аше. Но те са се отказали от мен.

Няма да им позволя да ми отнемат нищо друго.

— Съжалявам. — Думите са неубедителни, но те са всичко, което имам. — След като така или иначе не мога да извърша ритуала, няма да изгубя и баща си.

Кеньон ме пуска. Думата омраза изобщо не е достатъчна, за да опише чувството, с което ме гледат мъжете. Само в очите на Амари се чете съчувствие и дори и Роен изглежда стреснат.