Деца от кръв и кости [bg]

Ако не беше той, Илорин още щеше да си е на мястото. Лекан щеше да е жив. Аз щях да съм тук и да спасявам своя народ, а нямаше да ги обричам на гибел.

Сълзите ме изгарят и всичко вътре в мен се къса. По-лошо е от горенето от ножа на Саран. Въпреки всичко случило се аз му позволих да влезе в живота ми.

Аз му позволих да победи.

Тате поклаща глава още веднъж, последният ми шанс да избягам. Но всичко вече свърши. Свърши, преди дори да е започнало.

Издърпвам тате от ръцете на Инан и пускам пергамента и камъка на пода. Понечвам да извадя камата от кост, но си спомням, че Инан не я е виждал. Вместо нея хвърлям ръждясалия нож на Тзеин и оставям истинската кама скрита в колана си. Мога да задържа поне едно нещо. Тази единствена реликва сега, когато вече ми е взел всичко.

— Зели…

Преди Инан да успее да промълви още коварни думи, аз отпушвам устата на тате и се отдалечавам. Докато стъпките ми отекват по плочите, се съсредоточавам върху статуите, а не върху пълните с омраза погледи.

— Защо? — въздиша тате. Гласът му е тих и дрезгав като чакъл. — Защо, след като беше толкова близо?

— Никога не съм била близо — преглъщам риданието си. — Никога. Нито веднъж.

Опита се — утешавам себе си. — Направи повече от възможното.

Не е било предопределено да се случи. Боговете са направили грешен избор.

Поне всичко приключи. Поне все още сте живи. Може да се качите на кораба и да намерите нови…

— Не!

Замръзвам, когато викът на Инан прокънтява оглушително под купола. Тате ме хвърля на земята, когато свистене профучава във въздуха.

Опитвам да защитя тялото му с моето, но е прекалено късно.

В гърдите му е забита стрела.

Кръвта му изтича на пода.