Деца от кръв и кости [bg]

Но магията на Зели може.

Никога не бях виждал силата й в такъв размах. Яростна и смазваща, магията й унищожава всичко по пътя си и вие пронизително, докато се носи из свещения храм като торнадо. Черните й стрели удрят със силата на копия, пронизват броните, преминават през плътта. Всеки, който има нещастието да се срещне с тях, се превръща в пепел.

Ако го направя както трябва, свитъкът ще се разпадне.

Поемам си дълбоко въздух. Вероятно ще е за последен път.

Смъртоносните стрели на Зели преминават през коремите на четирима войници, оставяйки телата им разкъсани. Те падат на земята, превръщайки се в пепел.

Докато Зели преминава през още войници, аз се втурвам напред.

— Всичко това е по твоя вина! — изкрещявам в лицето й.

Тя внезапно спира. Не мисля, че бих могъл да се мразя повече, отколкото в този момент. Но трябва да отнема тази болка от нея. Тук не може да става въпрос за нас двамата. Никога не е можело.

— Не беше нужно баща ти да умира — викам аз.

Това е граница, която не бива да се преминава. Но трябва да предизвикам гнева й. Нужен ми е смъртоносен удар.

— Не говори за него!

Очите й блестят. Пълни с мъка, омраза и гняв. Болката й ме изпълва със срам. Но продължавам.

— Не беше нужно да идваш тук — продължавам аз. — Щях да го отведа в Лагос!

Около нея се въртят сенки като острия вятър на торнадо.

Вече е близо.

Животът ми е към своя край.

— Ако ми се беше доверила, ако се беше съгласила да работиш с мен, той все още щеше да е жив. Той… — преглъщам — и Мама Агба…

Сенките се втурват към мен със скорост, която отнема дъха ми. С голямо усилие успявам да задържа свитъка пред гърдите си. В този момент Зели разбира грешката си — капана, който съм й заложил.

Тя изкрещява и завърта рязко ръка назад, но е прекалено късно.

Сенките се извиват в дъга и преминават през пергамента.

— Неее!

Викът на Зели отеква из свещената сграда. Пепелта от унищожения пергамент се понася във въздуха.

Успя…

Всичко приключи. Аз спечелих.

Най-после Ориша е в безопасност.

Магията ще умре завинаги.

— Сине!

Баща ми тича към мен от периферията на битката. На лицето му грее усмивка, каквато никога не съм виждал. Опитвам се да се усмихна в отговор, но зад него се приближава един страж. Той вдига меча си и го насочва в гърба на баща ми. Бунт!

Не.

Един от наемниците.

— Татко! — изкрещявам аз, но предупреждението няма как да стигне до него навреме.

Без да се замисля, черпя от силата, останала от докосването на слънчевия камък. От ръцете ми бликва синя енергия.

Като в Кондомбле магията ми преминава през главата на наемника, парализирайки го на място. Държа го застинал достатъчно дълго, за да може един от стражите да го прободе в сърцето. Това спасява баща ми от атаката.

Но виждайки магията ми, баща ми се вкаменява.