Лебедова песен [bg]

Гигантът му каза. Усещаше собствената си пот, избила от страха му, над вонята на мъртвите животни.

— Джош — повтори лорд Алвин и лапна едно зърно от гроздето. — Могъщият Джошуа. Човекът, издухал онези шибани стари стени на Йерихон, нали? — Той се усмихна и направи знак на един млад мъж със зализана назад черна коса и с очертани с червена боя очи и уста. Онзи се приближи. В ръката си държеше някакъв буркан.

Суон чу някои от мъжете да се смеят развълнувано. Сърцето ѝ продължаваше да бие силно, но поне вече не ронеше сълзи, а и меласата, която пречеше на зъбните колела в главата ѝ да работят, я нямаше. Тя знаеше, че тези луди мъже са избягали от „Патуей“ и че смъртта седи на своята тоалетна чиния пред нея. Зачуди се какво ли се беше случило с Муле, а и откакто се натъкна на манекените — побърза да изгони този спомен от главата си — нямаше следа от териера.

Младият мъж с червената боя на лицето коленичи пред Джош и отвъртя капачката на буркана, в който имаше бяла боя. Топна показалеца си в нея и се протегна към лицето на гиганта. Той дръпна глава назад, но Неандерталеца го стисна здраво и не му позволи да мръдне, докато го рисуваха.

— Ще станеш много красив, Джош — каза му лорд Алвин. — Това ще ти хареса.

През заливащите я вълни на болка в краката и вцепеняващия я шок, Леона наблюдаваше как онзи нанася боята върху лицето на спътника ѝ. Тя осъзна, че той се опитва да го накара да заприлича на череп.

— Знам една игра — каза лорд Алвин. — Нарича се „Игра на усмирителна риза“. Аз я измислих. Знаеш ли защо? Защото доктор Бейлър постоянно ми казваше: „Хайде, Алвин! Изпий си хапчетата като добро момче“, след което трябваше всеки ден да вървя по онзи дълъг и вонящ коридор. — Алвин вдигна два пръста. — По два пъти на ден. Аз съм много добър дърводелец, да знаеш. — Мъжът млъкна, сякаш се опитваше да си спомни последователността на мислите си. — Някога правех къщички за кучета. Не само обикновени къщички. Правех имения и замъци за кучета. Направих реплика на Лондонската кула за Исус. Там са рязали главите на вещиците. — Крайчеца на лявото му око започна да подскача. Той млъкна и се загледа в нищото, докато последните щрихи от черепа върху лицето на Джош бяха полагани.