Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Докато Ола Серка мислеше, гъсарката Оса и Аслак, момчето, което я бе зяпнало предишната вечер, седяха на поляната пред шатрите. Аслак бе ходил на училище и знаеше шведски. Той разказваше на Оса за живота на лапландците и я уверяваше, че те живеят най-добре от всички. Оса намираше, че животът им е ужасен и му го каза.
— Ти не знаеш какво говориш! — отвърна Аслак. — Остани при нас само една седмица и ще се увериш, че ние сме най-щастливият народ на света.
— Ако остана една седмица, ще се задуша от дима в шатрата — отговори Оса.
— Не говори така! — каза момчето. — Ти нищо не знаеш за нас. Ще ти разкажа нещо и тогава ще разбереш, че колкото по-дълго стоиш тук, толкова по-добре ще се чувствуваш.
И Аслак разправи на Оса за онова време, когато през страната преминала черната смърт. Той не знаел дали болестта е засегнала и същинска Лапландия, дето се намираха сега, но в Йемтланд била толкова страшна, че уморила всички лапландци, които живеели в горите и планините, освен едно петнадесетгодишно момче. Измрели и всички шведи, които живеели в долините. Останало само едно петнадесетгодишно момиче.
— Момчето и момичето обикаляли поотделно из опустялата страна цяла зима, за да търсят хора, и напролет най-после се срещнали — продължи Аслак. — Тогава шведското момиче помолило лапландчето да го придружи на юг, докато намери хора от своето племе. Не искало да остане повече в Йемтланд, дето имало само запустели чифлици. „Ще те придружа, където искаш — отвърнало момчето, — но чак през зимата. Сега е пролет и моите северни елени отиват на запад към планините. А ти знаеш, че ние, лапландците, отиваме там, където ни водят северните елени.“
Шведското момиче било дъщеря на богати родители. Свикнало било да живее под покрив, да спи в легло и да се храни на маса. То презирало бедните хора от планината и мислело, че онези, които живеят под открито небе, са много нещастни. Ала се бояло да се върне в чифлика си, дето имало само мъртъвци. „Нека поне дойда с теб в планината — казало то на момчето, — за да не стоя сама тук, дето не се чува човешки глас!“ Момчето на драго сърце се съгласило и момичето тръгнало след северните елени към планините. Стадото копнеело за хубавата планинска паша и всеки ден изминавало дълги разстояния. Нямали време да опъват шатра. Трябвало да спят върху снега, докато елените пасели. Животните усещали как южният вятър развява козината им и знаели, че след няколко дни той ще стопи снега по склоновете на планините. Момичето и момчето трябвало да ги следват през топящия се сняг и през чупливия лед на езерата. Когато стигнали до планините, а боровите гори свършили и започнали кривите брезички, те почакали няколко седмици, докато и снегът по планините се стопи. После пак тръгнали нагоре. Момичето се задъхвало, оплаквало се от умора и често казвало, че ще се върне в долините, но продължавало да върви, за да не остане съвсем само.
Когато стигнали обширните планински пасбища, момчето разпънало за момичето шатра на хубава зелена морава край планински поток. Вечерта то уловило кошута с ласо, издоило я и дало мляко на момичето. Намерило изсушеното еленово месо и сиренето, което неговото племе било скрило по височините миналото лято. Но момичето все се оплаквало и било вечно недоволно. Не искало нито еленово месо, нито сирене, нито мляко. Не можело да свикне да седи свито в шатрата, нито да спи на земята, на легло от борови клончета и еленова кожа. А синът на планинското племе само се надсмивал на оплакванията му и продължавал да се държи приятелски.
След няколко дни момичето отишло при момчето тъкмо когато то дояло елените и предложило да му помогне. Заело се също да пали огън и да вари еленово месо, да носи вода и да прави сирене. Тогава за двамата настъпило чудесно време. Било топло, пък и храната по-лесно се намирала. Те излизали заедно, поставяли капани за птици, ловели сьомга в потока и берели къпини край блатата.
Щом лятото отминало, смъкнали се надолу по планината, докато стигнали границата между иглолистните и широколистните гори, и там се спрели на лагер. Било вече време за клане на добитъка и те работели по цял ден, но сега и храна се намирала по-лесно, отколкото през лятото. Когато завалял сняг и ледовете сковали езерата, те отишли още по на изток, в гъстите борови гори. Опънали там шатрата и започнала зимната работа. Момчето учело момичето да прави конци от еленови жили, да щави кожи и да шие от тях дрехи и обуща, да прави гребени и други предмети от еленови рога, да кара ски и да се пързаля с шейна, теглена от елените. След като прекарали така тъмните зимни месеци и слънцето отново се показало, момчето рекло на момичето, че сега може да го придружи на юг, за да отиде при хората от своето племе. Тогава момичето го изгледало учудено. „Защо бързаш да ме изпратиш? — попитало то. — Или толкова ти се иска да останеш само с елените си?“ — „Аз мислех, че ти тъгуваш да си отидеш“ — отвърнало момчето. „Цяла година съм живяла като лапландците — казало момичето. — Сега не мога да се върна при моя народ и да живея в тесните жилища, след като толкова дълго време съм скитала свободно по планините и горите. Не ме пъди, нека остана тук! Вашият живот е по-хубав от нашия.“