Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Колкото повече неща влизат в една глава, толкова повече място има в нея! — отговаряше водачката и продължаваше да вика чудновати имена.
Момчето си мислеше, че навреме бяха тръгнали на юг, защото накъдето и да погледнеше, земята беше побеляла от сняг. А и напоследък времето в планинската долина беше просто ужасно. Дъждове, бури и мъгли следваха непрекъснато, а ако някой път се проясняваше, веднага ставаше страшно студено. Плодовете и гъбите с които момчето се хранеше през лятото, бяха изгнили или замръзнали и накрая то трябваше да яде сурова риба, която му беше много противна. Дните станаха къси, а дългите вечери и късните утрини бяха скучни за онзи, който не можеше да си ляга и да става със слънцето.
Най-сетне крилете на гъсетата бяха пораснали и пътуването на юг можеше да започне. Момчето така се радваше, че пееше и се смееше на гърба на гъсока. Искаше му се да напусне Лапландия не само заради тъмнината, студа и липсата на храна. Имаше и нещо друго.
През първите седмици то се чувствуваше много добре. Струваше му се, че никога не е виждало по-красива страна. Нямаше никакви други неприятности, освен да се пази да не го изядат комарите. Не се виждаше много с Мортен, защото белият гъсок по цял ден пазеше Дюнфин и не се отделяше нито крачка от нея. В замяна на това често виждаше Ака и орела Горго. Тримата прекараха много приятни часове заедно. Птиците го взимаха на дълги пътувания. То стъпи на върха на покрития със сняг Кебнекайзе и видя ледниците, които се спускаха от него. Посети и много други върхове, на които рядко е стъпвал човешки крак. Ака му показа скрити между планините долини и го накара да надникне в пукнатините на скалите, дето вълчиците отглеждаха малките си. Запозна се, разбира се, и с питомните северни елени, които пасяха на големи стада край хубавото езеро Торне. Ходи и в Стура Шьофал и занесе много здраве на мечките, които живееха там, от роднините им в Минната област. Страната навсякъде беше красива и величествена. То беше доволно, че можа да я види, но не би искало да живее тук. Ака беше права, като казваше, че шведите трябва да оставят тази страна на мечките, вълците и елените, на дивите гъски и планинските кукумявки, на гризачите и на лапландците, които бяха създадени да живеят тук.
Веднъж Ака го заведе в един голям миньорски град и там то намери малкия Мац, който лежеше тежко ранен пред една шахта. През следните дни момчето си мислеше само как да помогне на горката Оса, но след като тя намери баща си и нямаше повече нужда от неговата помощ, то си стоеше повече в планинската долина. Оттогава почна да чака с нетърпение деня, когато ще може да си отиде с гъсока Мортен и да стане отново човек. Много му се искаше да бъде пак такъв, че Оса да не се бои да говори с него и да не затваря вратата под носа му.
Сега то беше много щастливо, че пътуваха на юг. Като стигнаха първите борови гори, то размаха шапката си и почна да вика „ура“. По същия начин поздрави първата сива заселническа хижа, първата коза, първата котка и първата кокошка. Минаваха над грамадни водопади, надясно от тях се издигаха красиви планини, но то беше толкова свикнало с тях, че не ги и поглеждаше. Друго нещо беше малката черквичка в Квикйок с къщичката на свещеника и селцето, които видя на изток от планините. Те му се сториха толкова хубави, че се просълзи.
Непрекъснато срещаха прелетни птици. Сега ятата бяха много по-големи, отколкото през пролетта.
— Къде отивате, диви гъски? — викаха птиците. — Къде отивате?
— В чужбина като вас! — отговаряха дивите гъски. — В чужбина!
— Малките ви още не могат да летят — дразнеха ги птиците. — Как ще прелетят морето с такива малки крилца?
Лапландците и северните елени също слизаха от планините. Те се движеха в определен ред: отпред вървеше един лапландец, после идваше стадото, начело с големите самци, после една редица товарни елени, които носеха шатрите и багажа на лапландците, и накрая седем-осем мъже. Като видяха елените, дивите гъски се спуснаха надолу и почнаха да викат:
— Благодарим ви за лятото! Благодарим ви за лятото!
— Щастливо пътуване и заповядайте пак! — отговаряха северните елени.
А когато мечките видяха дивите гъски, те почнаха да ги сочат на мечетата и да ръмжат:
— Виждате ли ги ония? Страх ги е от студа, та през зимата не смеят да останат у дома си!
Дивите гъски не им оставаха длъжни и викаха на гъсетата: — Я вижте онези! Спят половин година, защото ги мързи да отидат на юг.
А долу в боровите гори се гушеха разрошените, измръзнали малки глухари и гледаха големите ята, които весело летяха на юг.
— Кога ще дойде и нашият ред? — питаха те майка си. — Кога ще дойде и нашият ред?