Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Човекът с уморения поглед се обърна към Ола.
— Как се казва това момиче, Ола? — попита той. Лапландецът се замисли.
— Не мога да си спомня. Трябва да го попитам.
— Да го попиташ ли? Та то тука ли е?
— Да, горе в шатрата.
— Какво? Ти си го взел, Ола, без да попиташ бащата дали е съгласен?
— Какво ме интересува бащата! Ако не е умрял, значи, не иска да знае за децата си! Трябва да бъде доволен, че някой друг се грижи за тях.
Рибарят захвърли въдицата и стана. Някой като че ли му беше вдъхнал нов живот.
— Според мен този баща не е като другите хора — продължи лапландецът. — Може би го преследват мрачни мисли и не може да се задържи на работа. Такъв баща за нея ли е?
Още преди Ола да свърши, рибарят тръгна с големи крачки по брега.
— Къде отиваш? — попита лапландецът.
— Отивам да видя осиновената ти дъщеря, Ола.
— Добре — каза лапландецът. — Виж я! Сигурен съм, че ще я одобриш.
Шведецът вървеше толкова бързо, че лапландецът едва го догонваше. След известно време Ола каза:
— Ей сега си спомних, че се казва Оса Йонсдотер.
Другият само ускори крачките си, а старият Ола Серка така се развесели, че му се искаше да се смее с глас. Когато наближиха шатрите, Ола каза още няколко думи.
— Тя е дошла в Лапландия да търси баща си, а не за да стане моя дъщеря. Но ако не може да намери баща си, аз на драго сърце ще я задържа.
Другият забърза още повече.
„Знаех си, че ще се уплаши, като чуе, че искам да задържа дъщеря му между лапландците“ — каза си Ола.
Когато работникът от Кируна, който беше довел гъсарката Оса в лапландското селище, се връщаше по-късно през деня, в лодката му имаше още двама души. Те седяха притиснати един до друг и се държаха за ръце, като че ли никога нямаше да се разделят. Това бяха Йон Асарсон и дъщеря му. И двамата изглеждаха променени. Йон Асарсон не беше толкова приведен и уморен, а погледът му беше ясен и добър, като че ли най-после бе получил отговор на това, което отдавна го измъчваше. А гъсарката Оса не се оглеждаше така будно и внимателно както по-рано. Тя имаше на кого да се опре, на кого да разчита и сега като че ли отново ставаше дете.
XLVI
На юг! На юг!
Първият ден на пътуването
Събота, 1 октомври
Седнало на гърба на белия гъсок, момчето се носеше високо в небето. Наредени в правилен ред, тридесет и една диви гъски летяха бързо на юг. Вятърът свиреше в перата, крилете шибаха въздуха с такъв шум, че човек не можеше да чуе гласа си. Начело беше Ака от Кебнекайзе, а след нея идваха Юкси и Какси, Колме и Нелйе, Вииси и Кууси, гъсокът Мортен и Дюнфин. Шестте млади гъски, които миналата есен се бяха присъединили към ятото, сега пак го бяха напуснали.
На тяхно място възрастните гъски водеха със себе си двадесет и две гъсета, които бяха порасли през лятото в планинската долина. Единадесет летяха отдясно и единадесет отляво, като правеха всички усилия да вървят на еднакво разстояние като големите.
Горките млади гъски досега не бяха пътували дълго й отначало бързото летене ги измори.
— Ака от Кебнекайзе! Ака от Кебнекайзе! — провикваха се жално те.
— Какво има? — питаше водачката.
— Крилете ни се умориха! Крилете ни се умориха! — викаха младите.
— По-нататък ще ви стане по-лесно! — отговаряше водачката и продължаваше все така бързо. Тя като че ли наистина имаше право, защото след няколко часа гъсетата престанаха да се оплакват от умора. Но в планинската долина те бяха свикнали да ядат по цял ден и сега скоро огладняха.
— Ака, Ака, Ака от Кебнекайзе! — развикаха се жално гъсетата.
— Сега пък какво има? — попита водачката.
— Толкова сме гладни, че не можем вече да летим! — викаха малките. — Толкова сме гладни, че не можем вече да летим!
— Дивите гъски трябва да се научат да ядат въздух и да пият вятър — отговаряше водачката и продължаваше, без да прекъсва.
Младите гъски като че ли се научиха да утоляват глада си с въздух и вятър, защото след известно време престанаха да се оплакват. Ятото се намираше още над планините и старите гъски извикваха имената на всички върхове, край които минаваха, за да ги научат младите. Но след като викаха известно време: „Това е Порсотьоко, това е Сариетьоко, това е Сулителма“ младите пак вдигнаха врява.
— Ака, Ака, Ака! — завикаха те сърцераздирателно.
— Какво има? — попита водачката.
— В главите ни вече няма място за нови имена! — разкрещяха се младите. — В главите ни вече няма място за нови имена!