Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
После жените се разотидоха и разправиха това на всички срещнати. Скоро и в шахтите научиха, че на малкия Мац няма да бъде устроено голямо погребение. И всички веднага признаха, че това е правилно.
Само гъсарката Оса от цял Малмбергет не се съгласяваше с това.
Сестрата наистина прекара един тежък час с нея. Оса не се разплака, тя просто отказа да се подчини. Каза, че не е молила директора за нищо и че това не е негова работа. Той не може да й забрани да погребе брат си, както тя иска.
Едва когато няколко жени й разказаха, че няма да дойдат на погребението, защото директорът не е съгласен, тя разбра, че трябва да иска разрешение от него.
Известно време Оса стоя замислена, после изведнъж скочи.
— Къде? — попита я сестрата.
— Отивам да говоря с директора — отвърна Оса.
— Мислиш ли, че ще го накараш да се съгласи? — попитаха жените.
— Сигурна съм, че и малкият Мац очаква да отида — каза Оса. — Директорът никога не е чувал за Мац и не знае какво момче беше той.
Оса се приготви набързо и тръгна. На всички се виждаше невероятно едно дете да промени нареждането на директора — най-влиятелният човек в Малмбергет: Затова и сестрата, и другите жени я последваха, за да видят дали ще има смелост да влезе.
Оса вървеше посред пътя и нещо в нея караше всички хора да се обръщат. Тя пристъпяше съсредоточено и гордо като младо момиче, което отива към олтара за първото си причастие. На главата си беше сложила черната копринена кърпа, останала от майка й, в едната си ръка стискаше носна кърпичка, а в другата носеше кошничка с дървени играчки, направени от малкия Мац.
Като я виждаха, децата, които играеха по пътя, изтичваха и питаха:
— Къде отиваш, Оса? Къде отиваш?
Но Оса не отговаряше, тя дори не чуваше въпросите им. Вървеше право напред. А когато децата пак викаха и се втурваха подире й, жените ги хващаха за ръка и ги спираха.
— Оставете я на мира! — казваха те. — Тя отива при директора. Ще го моли да й разреши да погребе тържествено малкия Мац.
Децата също се чудеха на смелостта на Оса и тръгваха след нея, за да видят какво ще стане.
Беше към шест часът следобед, когато работата в мините спираше и откъм шахтите се зададоха няколкостотин миньори, които крачеха бързо из пътя. Когато се прибираха, те не поглеждаха обикновено нито наляво, нито надясно. Но като срещаха Оса, забелязваха, че става нещо необичайно и я запитваха какво се е случило. Оса не отговаряше нито дума, но придружаващите я деца викаха силно накъде и защо е тръгнала. Някои от миньорите намираха, че за едно дете това е много смела постъпка и също се присъединяваха към другите, за да видят какво ще направи тя.
Оса стигна до канцеларията, където директорът обикновено се намираше по това време. Като влезе в коридора, една врата се отвори и пред нея застана директорът, с шапка на главата и палто на ръка, готов да си тръгне.
— Кого търсиш? — попита той, като видя момичето, което пристигаше тържествено, с копринената кърпа на глава.
— Искам да говоря лично с директора — отвърна Оса.
— Така ли? Влез тогава.
И директорът се върна в стаята, като остави вратата отворена, защото не предполагаше, че разговорът с момичето ще продължи дълго. По този начин хората, които вървяха след Оса и сега бяха изпълнили коридора и стълбата, можаха да чуят какво се говори в канцеларията.
Оса се изправи в целия си ръст, смъкна кърпата от главата и погледна директора със своите кръгли, сериозни детски очи.
— Малкият Мац умря… — каза тя.
Гласът й затрепера и тя млъкна. Сега директорът разбра кой стои пред него.
— Така, значи, ти си момичето, което иска да прави голямо погребение? — заговори той любезно. — Не трябва да правиш това дете. Много е скъпо за тебе. Ако бях чул по-рано, веднага щях да те разубедя.
Лицето на момичето се сви и директорът се уплаши да не би да се разплаче, но то само каза:
— Мога ли да ви разкажа нещо за малкия Мац, господин директоре?
— Аз вече чувах историята ви — отвърна директорът спокойно и приветливо. — Не мисли, че не ми е мъчно за теб. Правя това, защото ти желая доброто.
Гъсарката Оса вдигна глава и започна с висок звънлив глас:
— На деветгодишна възраст малкият Мац остана без баща и майка и трябваше сам да се грижи за себе си, като възрастен. Той смяташе за унижение да проси и винаги за всичко си е плащал. Често казваше, че един мъж не бива да проси. Обикаляше чифлиците, купуваше яйца и масло и си гледаше работата като опитен търговец. Никога нищо не харчеше, не криеше нито едно петаче и всичко даваше на мен. Когато пасяхме гъските, той и там си носеше работа и беше ловък като възрастен. Когато пътуваше от чифлик на чифлик, селяните в Сконе пращаха по него големи суми, защото знаеха, че на малкия Мац могат да имат пълно доверие. Затова не бива да се каже, че малкият Мац е само едно дете, защото не всеки възрастен…