Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Оса си представяше ясно как трябва да стане погребението. Тя беше видяла как миналата неделя погребаха един минен надзирател. Откараха го с конете на директора в черквата, в Иеливара, а зад ковчега вървеше дълго шествие от миньори. На гроба свири музика и пя хор. А след погребението поканиха всички присъствуващи в училището на кафе. Нещо подобно Оса искаше, и за брат си, малкия Мац. Тя го желаеше така настойчиво, че почти виждаше погребалното шествие пред очите си, но от време на време се отчайваше и мислеше, че няма да може да го уреди така. Не защото щеше да бъде скъпо. Те бяха спестили толкова пари, че тя можеше да си позволи и най-разкошно погребение. Мъчнотията беше, че възрастните не обръщаха внимание на децата. Тя бе само една година по-голяма от Мац, който лежеше сега мъртъв пред нея, малък и слаб. И тя самата беше още дете. Затова възрастните може би нямаше да изпълнят желанието й. Първият човек, с когото Оса заговори за погребението, беше милосърдната сестра Хилма, която дойде в хижата малко след смъртта на Мац; тя още преди това, знаеше, че той няма да оживее. Предишния следобед той се разхождал из мината. Застанал близо до една шахта и при един взрив камъните го ударили. Той бил сам и дълго лежал на земята, без някой да забележи нещастието. Най-сетне неколцина от работниците, които копаеха в шахтата, узнаха за това по много чуден начин. Те твърдяха, че едно хлапе, не по-голямо от педя, надникнало в шахтата и им извикало да побързат на помощ на малкия Мац. Той лежал отвън и кръвта му изтичала. Веднага отнесоха малкия Мац в къщи и го превързаха, но беше много късно. Той бе загубил много кръв и не можеше да бъде спасен.
Сега, когато влизаше в хижата, сестра Хилма си мислеше не толкова за малкия Мац, колкото за сестра му. „Какво ли ще правя с това бедно дете? — питаше се тя. — То сигурно е съвсем отчаяно.“
Но Оса нито плачеше, нито се тюхкаше, а съвсем спокойно й помагаше в това, което трябваше да се направи. Сестрата много се учуди, но си обясни всичко, когато Оса заговори с нея за погребението.
— Когато човек познава малкия Мац — каза Оса тържествено, — трябва преди всичко да помисли как да почете паметта му, докато това все още е възможно. После ще има достатъчно време за сълзи.
И тя помоли сестрата да й помогне да уреди достойно погребение на малкия Мац. Никой не го заслужавал повече от него.
Милосърдната сестра си помисли, че е истинско щастие, ако горкото самотно дете намира някаква утеха в мисълта за погребението. Тя обеща да помогне и това беше много нещо за Оса. Момичето бе убедено, че е постигнало целта си, защото сестра Хилма имаше голямо влияние. В мината, където всекидневно ставаха взривове, всички работници знаеха, че винаги може да ги улучи някой камък и затова се стремяха да бъдат приятели със сестрата.
Ето защо, когато тя и Оса помолиха миньорите да придружат в неделя ковчега на малкия Мац до гроба, почти никой не отказа.
— Щом сестрата ни кани, непременно ще дойдем — казваха те.
Сестрата можа да уреди и въпроса за музиката и хора. Не направи само нищо, за да й дадат училището, защото времето беше топло и хубаво и решиха да поканят гостите на кафе на открито. Скамейки и маси взеха назаем от „Армията на спасението“, а чашки и кафеник — от магазина. Няколко жени на миньори обещаха да дадат покривки, с които да застелят масите за кафето.
Поръчаха сухари и кифли у хлебаря в Буден и сладки — у един сладкар в Люлеб.
Около погребението, което Оса готвеше на малкия Мац, се вдигна такъв шум, че за него заговори цял Малмбергет. Най-сетне и директорът чу за това, което се готви.
Като научи, че петдесет души миньори ще придружат до гроба ковчега на едно дванадесетгодишно момче, някакво просяче, както се чувало, той реши, че това е лудост. Че и хор, и музика, и кафе, и борови клончета за гроба, и сладки от Люлео! Той повика сестра Хилма и й нареди да прекъсне всички приготовления.
— Жалко е да оставим момичето да си харчи така парите — каза той. — И не бива възрастни хора да угаждат на хрумванията на едно дете. Вие изпадате в смешно положение.
Директорът не се сърдеше. Той съвсем спокойно помоли сестрата да отмени хора, музиката и дългото шествие. Достатъчно било до гроба да отидат девет-десет души. А сестрата не възрази нито дума донякъде от уважение към директора, донякъде, защото и сама трябваше да признае, че той има право. За едно сиромашко хлапе това наистина беше голям шум. Състраданието й към бедното момиче отстъпи пред, здравия разум.
От вилата на директора сестрата се запъти към работническите бараки, за да каже на Оса, че не може да се направи такова погребение, каквото тя иска. Това не й беше лесно, защото знаеше какво означава то за детето. По пътя срещна няколко миньорски жени и сподели с тях безпокойството си, Те веднага се съгласиха, че директорът е прав. Не биваше да се устройват такива тържества за едно бедно дете. Жалко за момичето, разбира се, но едно дете не биваше да се разпорежда така. Добре беше, че цялата тази работа щеше да се осуети.