Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Момичето останало при момчето цял живот и вече не помислило да се върне в долините. Ако ти, Оса, останеш тука само един месец, никога няма да поискаш да ни напуснеш.
С тези думи Аслак завърши разказа си. В това време и баща му Ола Серка извади лулата от устата си и стана. Старият Ола знаеше повече шведски, отколкото предполагаха, и беше разбрал думите на сина си. И докато слушаше, той изведнъж се сети как трябва да каже на Йон Асарсон, че дъщеря му е дошла да го търси.
Ола Серка слезе към Люосаяуре и тръгна по брега. Там седеше един човек и ловеше риба. Той беше приведен, с посивели коси. Погледът му бе уморен и в целия му вид имаше нещо отпуснато и безпомощно. Приличаше на човек, който се е опитал да носи нещо не по силите си или да измисли нещо твърде мъчно и е останал пречупен и обезкуражен от неуспеха.
— Ловът трябва много да ти е вървял, Йон, щом си седял цяла нощ — каза лапландецът, като се приближи.
Човекът трепна и вдигна глава. На въдицата му нямаше никаква стръв, на брега до него — нито една риба. Той бързо сложи нова стръв и хвърли въдицата във водата. Лапландецът се разположи на тревата до него.
— Искам да ти кажа нещо — започна Оле. — Ти знаеш, че имах дъщеря, която миналата-година умря, и че ние в шатрата още не можем — да я прежалим.
— Знам — отвърна късо рибарят и лицето му се помрачи. Виждаше се, че разговорът за умрели деца му е неприятен. Той говореше хубаво лапландски.
— Но няма полза човек да прекарва живота си в скръб — продължи лапландецът.
— Не, няма полза.
— Затова реших да си взема друго дете. Не намираш ли, че добре съм намислил?
— Зависи какво е детето, Ола.
— Ще ти кажа какво знам за момичето, Йон — каза Ола и разправи на рибаря, че; през юни две деца, момче и момиче, пристигнали в Малмбергет да търсят баща си. Тъй като бащата бил заминал, те останали да го чакат. Докато чакали, момчето загинало при един взрив. Тогава момичето решило да му устрои тържествено погребение.
После Ола описа с хубави думи как бедното малко момиче убедило всички да му помогнат. То било толкова храбро, че отишло и само говорило с директора.
— Това момиче ли искаш да вземеш, Ола? — попита рибарят.
— Да — отвърна лапландецът. — Като чухме тази история, ние всички се разплакахме и си казахме, че една толкова добра сестра сигурно ще бъде и добра дъщеря и я помолихме да остане у нас.
Рибарят мълча известно време. Виждаше се, че продължава разговора само за да направи удоволствие на приятеля си.
— Това моите от вашето племе ли е? — Не — отвърна Ола, — не е лапландче.
— Тогава сигурно е дъщеря на някой от заселниците, щом е свикнала с живота на север.
— Не, тя е от далечния юг — отговори Ола така, като че ли това нямаше нищо общо с работата.
Но сега рибарят изведнъж се заинтересува.
— Не ми се вярва да успееш да я убедиш да остане — каза той. — Тя няма да може да прекара зимата в шатра, ако не е свикнала от дете.
— Но затова пък в шатрата ще има добри родители и добри братя и сестри — отвърна Ола Серка упорито. — Да си сам, е по-лошо, отколкото да мръзнеш.
На рибаря като че ли му се искаше да попречи на тази работа. Мисълта, че едно дете на родители-шведи ще попадне между лапландците сякаш му беше неприятна.
— Нали каза, че има баща в Малмбергет?
— Той е умрял — отвърна лапландецът късо.
— Сигурен ли си в това, Ола?
— Защо питаш? — каза презрително лапландецът. — Разбира се, че съм сигурен. Ако бащата беше жив, щяха ли момичето и братчето му да бъдат принудени да скитат сами през цялата страна? Щяха ли две деца да се издържат сами, ако имаха баща? Щеше ли малкото момиче да отива самичко да говори с директора, ако бащата беше жив? Сега, когато цяла Лапландия говори за храбростта на това момиче, щеше ли то да бъде само дори един миг, ако бащата не беше умрял? Момичето мисли, че той е жив, но аз съм сигурен, че е умрял.