Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
На запад от езерото мястото е равно и там се бяха заселили няколко лапландски семейства. Те бяха дошли преди няколко месеца и в късо време селището им бе готово. Нито къртиха камъните, нито ги вдигаха с взрив, за да изравнят мястото. Като си намериха суха и удобна полянка край езерото, изсякоха само няколко ракитови храсти и, се отвори място. Не се занимаваха със сечене и дялане на дървета, за да издигнат здрави дървени стени, не се грижеха за покрив, под и прозорци, нито за врати и ключалки. Трябваше само да забият колчетата на шатрите си в земята, да опънат платното и селището беше готово. Наредбата също не им създаде големи грижи. Най-важното беше да постелят на земята малко борови клони и няколко кожи и да окачат котлето на синджир за събраните горе в едно колчета. В котлето варяха месо от северни елени.
Работниците бързаха да довършат къщите на източната страна на езерото, преди да са почнали големите зимни студове, и се чудеха на лапландците, които столетия наред кръстосваха дълечния север и се предпазваха от студа и бурите само с тънки платнени стени. А лапландците на свой ред се чудеха на работниците, че вършат такава тежка работа, когато за живота бяха достатъчни няколко северни елена и една шатра.
През един юлски следобед, когато край Люосаяуре валеше страшен дъжд, лапландците, които лете обикновено прекарват повече навън, се бяха мушнали в една от шатрите, седяха край огъня и пиеха кафе.
Докато те си приказваха, откъм Кируна се зададе лодка, която спря при селището на лапландците. От лодката слязоха един работник и тринадесет-четиринадесет-годишно момиче. Кучетата се спуснаха към тях със силен лай и един от лапландците подаде глава, за да разбере кой иде. Като видя работника, той много се зарадва. Дошлият им беше голям приятел. Знаеше лапландски и беше добър и приказлив човек. Лапландецът му извика да влезе бързо в шатрата.
— Точно навреме идваш, Сьодерберг — каза той. — Кафеникът е на огъня. В този дъжд не може нищо да се прави. Ела ни разкажи какво ново има!
Работникът се вмъкна в претъпканата шатра и лапландците с много блъскане, смях и шеги направиха място за него и за момичето. Той веднага заговори на лапландски с домакините. Момичето, което не разбираше нищо от разговора, мълчеше и разглеждаше учудено гърнето и кафеншса, огъня и дима, лапландците и лапландките, децата и кучетата, стените и пода, кафените чашки и лулите, окъсаните дрехи и дървените съдове. За него всичко това бе ново. Досега то не беше виждало подобно нещо.
Но изведнъж момичето наведе очи. Сигурно Сьодерберг беше казал нещо за него, защото лапландците и лапландките извадиха от уста късите си лулички и го загледаха втренчено. Лапландецът, който седеше до момичето, го потупа по рамото, кимна и каза на шведски: — Добре, добре.
Една лапландка наля чаша кафе и му я подаде с големи усилия, а между хората пропълзя едно момче приблизително на неговата възраст. То стигна до момичето и го зяпна учудено.
Оса разбра, че Сьодерберг разказва на лапландците какво погребение е направила на брат си Мац. Тя предпочиташе, вместо да говори толкова много за нея, да попита лапландците къде е баща й. Джуджето беше казало, че бил при лапландците, на запад от Люосаяуре, и тя помоли да й разрешат да замине с един товарен влак, за да го потърси. И работниците, и надзирателите много й помагаха, а един инженер в Кируна изпрати Сьодерберг, който знаеше лапландски, да попита за баща й. Тя се надяваше, че ще го намери, щом пристигне. Оглеждаше лицата на всички в шатрата, но това бяха все лапландци. Баща й го нямаше.
Колкото повече разговаряха, толкова лапландците и Сьодерберг ставаха по-сериозни. Лапландците поклащаха глави и се чукаха по челото, като че ли говореха за някой, който не е с всичкия си ум. Тя почна да се безпокои и най-сетне попита Сьодерберг какво знаят тук за баща й.
— Казват, че отишъл за риба — отвърна работникът. — Не знаят дали ще се върне тази вечер, но щом времето се оправи, някой от тях ще отиде да го потърси.
После той отново се обърна към лапландците и продължи да разговаря с тях. Не му се искаше Оса да задава повече въпроси за Йон Асарсон.
Сутринта времето беше чудесно. Самият Ола Серка, най-знатният между лапландците, бе обещал да потърси бащата на Оса. Но той не бързаше. Беше се свил пред шатрата и се чудеше как да съобщи на Йон Асарсон, че дъщеря му е дошла да го търси. Трябваше да му го каже така, че той да не се изплаши и да не избяга. Йон Асарсон беше особен човек и се боеше от деца. Казваше, че като види деца, налягат го мрачни мисли и не може да издържи.