Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Вие ще си стоите в къщи при татко и мама! — отговаряше майката. — Вие ще си стоите в къщи при татко и мама!
На Остберг
Вторник, 4 октомври
Всеки, който е живял в планинските области, знае колко са неприятни мъглите, които скриват изгледа и пречат да се видят красивите планини наоколо. Такива мъгли се срещат понякога и през лятото, но през есента човек не може да се отърве от тях. Докато Нилс Холгерсон летеше още над Лапландия, времето беше хубаво, но щом дивите гъски извикаха, че навлизат в Йемтланд, и мъглите около него така се сгъстиха, че закриха напълно страната. Над Йемтланд летяха цял ден и той не можа да види дали е планинска страна, или равнина.
Надвечер дивите гъски кацнаха на една зелена поляна, която се спускаше стръмно на всички страни. Нилс разбра, че се намират на някакъв връх, но не знаеше висок ли е, или нисък. Струваше му се, че са кацнали в населена област и че чува човешки гласове и скърцане на коли по пътя, но и в това не беше сигурен.
Много му се искаше да се промъкне до някой чифлик, но се боеше да не се загуби в мъглата и остана при дивите гъски. Отвсякъде капеше вода. На всяко стръкче трева, на всяко буренче имаше водни капки, така че при най-малкото помръдване го поливаше истински душ. „И тук не е по-хубаво от планинската долина“ — помисли си той.
После се осмели да направи две-три крачки и наблизо му се мярна някаква постройка. Тя не беше много широка, но имаше няколко етажа. Върхът й не се виждаше. Вратата беше заключена и тя изглеждаше необитаема. Той скоро разбра, че това е наблюдателна кула и че в нея няма да намери нито ядене, нито огън. Въпреки това бързо се спусна към дивите гъски.
— Мили Мортен, вземи ме на гърба си и ме занеси на върха на кулата! Тука е толкова влажно, че не мога да спя, а горе все ще намеря някое сухо местенце.
Гъсокът Мортен с готовност се отзова. Той го остави на балкона на кулата, където момчето спа спокойно чак до сутринта, когато го събуди слънцето.
Но като отвори очи и се огледа то дълго не можа да разбере къде се намира и какво е това пред очите му. На един панаир беше влизало в палатка с изрисувана голяма кръгла панорама. Сега му се стори, че пак се намира в такава кръгла палатка с красив червен таван, а по стените и пода — нарисуван голям хубав пейзаж с богати села, черкви, ниви, пътища, железници и дори цял град. Но то скоро разбра, че се намира не в палатка, а на върха на наблюдателна кула. Над него аленееше утринното небе, а долу се простираше истинска земя. След дългите месеци, прекарани в пустите планини, нямаше нищо чудно, че взе за картина величествената гледка, която се откриваше пред очите му.
Имаше още една причина, поради която момчето смяташе, че гледа някаква картина. Нищо от онова, което виждаше, не бе с естествения си цвят. Наблюдателната кула се издигаше на хълм, който се намираше на едно островче, а островчето лежеше покрай източния бряг на голямо езеро. Но езерото не беше сиво, каквито са обикновено езерата. По-голямата му част беше розова като утринното небе, а дълбоките заливи изглеждаха съвсем черни. Бреговете на езерото не бяха зелени, а светложълти от ожънатите ниви и пожълтелите широколистни гори, които го обкръжаваха. Около тях се простираше широк пояс от черни иглолистни гори. На момчето се стори, че те никога не са били така мрачни както тази сутрин. Зад тях на изток се синееха хълмове, а на запад хоризонтът се затваряше от една дъга назъбени планини с някакъв прекрасен блестящ цвят, който не беше нито червен, нито бял, нито син — той просто нямаше име.
После момчето отново обърна поглед към най-близката околност. В жълтия пояс около езерото се виждаха много червени селца и бели черкви, а точно на изток, от другата страна на тесния пролив, който отделяше острова от сушата, се разстилаше градът. Зад него се издигаше хълм, който го пазеше от ветрове, а околността му беше богата и гъсто населена. „Този град си е избрал хубаво място! — помисли си момчето. — Кой ли може да е той?“
В този момент то трепна и се огледа. Погълнато от гледката, не беше забелязало, че в кулата са дошли посетители.
Сега те бързо се качваха по стълбата. Момчето едва успя да потърси скривалище, в което да се мушне, и те пристигнаха.
Това бяха млади хора, туристи, и от думите им се разбра, че са обиколили цялата Йемтланд. Радваха се, че са успели да пристигнат предишната вечер в Остврсунд, та ще могат в тази ясна сутрин да се насладят на гледката от Остберг. Оттук се виждало на двеста километра наоколо и щели да могат да разгледат любимата си Йемтланд още веднъж, преди да си заминат. После почнаха да сочат черквите около езерото. „Ето «Сюне» — казваха те, — а ето и «Марбю». По-нататък е «Хален». Ей там право На север е черквата «Рьодьо», а тук, под нас, «Фрьосьо».“ После заговориха за планините. Най-близката беше Овиксфйел. Дотук всички бяха съгласни. Но после почнаха да спорят кое е Кльовшьофйел и кой връх е Анарисфейл, и къде са Вестерфйел и Алмосаберг и Орешюта.