Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Знам накъде клониш, Длъжнико — отвърна тя и издърпа ръката си. — Това ли искаш? Да се предам? Да намеря своята наслада, когато ме използваш?
— Това съм, което казваш, че съм, Перната вещице. Длъжник. Какво искам ли? Желанията ми не означават нищо. Те са заглъхнали в ума ми. Мислиш, че все още те преследвам? Че все още копнея за любовта ти? — Поклати глава и се взря в лицето й. — Ти беше права. Какъв смисъл има?
— Не искам да имам нищо общо с теб, Удинаас.
— Да, знам. Но ти си личната слугиня на Майен. А аз, както изглежда, ще съм личният роб на Рулад. Император и императрица. Това е реалността, която трябва да погледнем в очите. Ти и аз сме една заблуда. Или бяхме. Вече не сме. Поне доколкото зависи от мен.
— Добре. Тогава сме длъжни да общуваме само когато необходимостта го налага.
Той кимна, а тя присви очи.
— Не ти вярвам.
— Все ми е едно.
Несигурност в очите й. Безпокойство.
— Що за игра играеш, Удинаас? Кой говори с твоя глас? — Отдръпна се. — Ще трябва да й кажа. За онова, което се крие в теб.
— Ако направиш това, Перната вещице, ще провалиш единствения шанс.
— Единствения шанс? Какъв шанс?
— Свобода.
Тя се намръщи.
— И с това искаш да купиш мълчанието ми? Ти си глупак, Длъжнико. Аз съм родена робиня. Нямам твоите спомени, които да ме изтезават…
— Моите спомени ли? Перната вещице, моят спомен за свободата е спомен за Длъжник, заклещен в едно кралство, където дори свободата не предлага опрощение. Моят спомен е споменът на моя баща и щеше да е споменът на моите деца. Но ти не ме разбра. Не говорех за своята свобода. Говорех за твоята. Не нещо отново възвърнато, а новооткрито.
— И как смяташ да ме освободиш, Удинаас?
— Ние тръгваме на война, Перната вещице. Тайст Едур ще поведат война срещу Ледер.
Тя се намръщи.
— Какво от това? И преди е имало войни…
— Не като тази. Рулад не се интересува от набези. Това ще е завоевателна война.
— Да завладеят Ледер? Ще се провалят…
— Да, може би. Работата е, че когато Едур тръгнат на юг, ние с теб ще тръгнем с тях.
— Защо си толкова сигурен? За тази война? Това завоевание?
— Защото императорът е призовал духовете на сянката. Всички.
— Не можеш да знаеш такова нещо.
Той не отвърна.
— Не можеш — настоя Пернатата вещица.
После се обърна и забърза по прохода.
Удинаас се върна до вратата. За да изчака призива. Знаеше, че рано или късно ще дойде.
Император и роб. Двайсет крачки, хиляда левги. Между ненакърнимата заповед и подчинението умът не измерва разстояние. Защото пътят е отъпкан добре, както е бил винаги и винаги ще е.
Духовете се сбираха в безредни легиони в околните гори, сред тях — огромни демони, овързани във вериги като в най-тежка броня. Чудовищни същества се надигаха от морските глъбини, за да държат готовите вече над четиристотин разбойнически кораба К’ортан, нетърпеливи да ги понесат на юг. Сред племената, във всяко село, магьосниците се будеха, за да откликнат на зова на новия император.
Зов за война.
По един протрит килим.
Триумфиращи герои.
Иззад дървената врата се чу викът на Майен.
Появи се от гората пребледнял, с измъчено лице и спря изненадан, като видя запрегнатите фургони и Бурук, който ругаеше щъкащите наоколо нереки. Серен Педак — беше навлякла кожената си броня — го изчака да се приближи.
— Ужасни събития, Хул Бедикт.
— Тръгвате ли?
— Бурук така нареди.
— А желязото, което искаше да продаде?
— Връща се с нас. — Огледа се и рече: — Ела с мен. Трябва да поговоря за последен път с Първия евнух.
Хул кимна умислено.
— Добре. Много неща имам да ти разправям.
В отговор тя се усмихна кисело.
— Аз се канех да направя същото.
Поеха към къщата за гости до цитаделата. Още веднъж през разделените на пръстени съсловия на града на Едур. Но този път гражданите, покрай които минаваха, бяха мълчаливи, мрачни. Серен и Хул минаваха между тях като призраци.
— Посетих древни места — заговори Хул. — И забелязах признаци на активност.
— Какви древни места?
— Северно от пролома гората загръща някогашен огромен град, който се е простирал на цели левги. Беше изцяло настлан с каменни плочи, камъкът — от някакъв вид, какъвто никога не бях виждал. Не се троши и само корените са успели да разместят тук-там плочите.
— Защо трябва да има активност по такива места? Освен обичайните призраци и духове?
Хул я погледна за миг, после извърна очи.
— Там има… мъртви зони. Купища кости, които отдавна са се вкаменили. Останки от скелети на Тайст. И кости от някакъв влечугоподобен звяр…