Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Този изблик става причина няколко любопитни глави да надникнат над храстите по съседните полета.
— Много любопитен анекдот, сър — казва Уилям с леден тон.
— Не му обръщай внимание, Уилям — казва Шугър. — Скоро ще заспи. Следобед винаги заспива.
Полковник Лийк върти възмутено посивялата си брада.
— Това беше преди години, кучко, когато бях болен! Сега ми няма нищо!
Шугър се привежда ниско над него и забива облечените си в ръкавица пръсти в дясното му рамо, докато с другата ръка милва нежно лявото.
— Уисссски! — припява тя тихо в ухото му. — Уисссски!
Само след минути полковник Лийк хърка в инвалидната количка. Уилям Ракъм и Шугър са застанали на сянка под един дъб и наблюдават полската работа от разстояние. Шугър сияе, лицето й е пламнало не само поради непривичното усилие да тика инвалидната количка; тя е истински щастлива. През целия си живот се е имала за градски човек, мислела е, че природата (за която е можела да съди по черно-бели гравюри и от произведенията на поетите-романтици) няма какво да й предложи. Сега отхвърля радостно и категорично това свое убеждение. Трябва да направи всичко възможно, та това да не се окаже първи и последен път, когато се разхожда под прекрасното синьо небе и стъпва по меката зелена трева. Това е въздухът, който се надява да диша колкото е възможно по-често.
— О, Уилям — казва тя, — нали ще ме доведеш отново тук, за да видя големите огньове?
— Разбира се, ще те доведа — отвръща той, защото може да разпознае сиянието на истинското щастие и съзнава, че това щастие се дължи на него.
— Обещаваш ли?
— Давам ти думата си.
Доволна, тя се обръща и поглежда на североизток; някъде далеч вали дъжд, в небето се е издигнала дъга. Засенчил очи с ръка, Уилям се взира към нея, както е застанала гърбом. Дългите поли на любовницата му шумолят леко на вятъра, лопатките на гърба й се раздвижват леко под опънатия плат на роклята, когато вдига ръка, за да засенчи и тя лицето си. Внезапно той си припомня чувството, което го обзема, когато обхване гърдите й с ръце, спомня си как острите кости на таза й се забиват в меката плът на отпуснатия му корем, възбуждащото плъзгане на сухите й, белещи се пръсти по члена му. Спомня си как пищно се стели косата й по тялото, когато е гола, тигровите шарки по кожата й, които напомнят схема, по която да се движат пръстите му, когато обхваща кръста или задника й, за да проникне в нея. Копнее да я прегърне, иска му се да можеше да изпъди всички от лавандуловите поля, за да прекара с нея половин час на тревата. Какво му пречеше да я посещава всяка вечер? Кой мъж на място не би се възползвал от възможността да има това прекрасно тяло до себе си колкото е възможно по-често? Да, той си обещава, знае, че трябва да я посещава колкото е възможно по-често занапред — но не и днес; днес го чака толкова много работа!
Шугър се обръща към него. В очите й има сълзи.
Обратният път към Лондон в наетата пощенска кола с четворка коне, е дълъг като престой в чистилище, а облаците, които бяха толкова далеч, когато двамата с Шугър стояха на полето, сега са ги пресрещнали и дъждът барабани по покрива. Колата се движи по-бавно, заради лошото време, и спира по някакви неясни съображения в различни селца по пътя. Кочияшът слиза и изчезва някъде — за две, пет или десет минути.
Когато се върне, започва да оправя сбруята на конете, изтръсква водата от гривите им, проверява дали инвалидната количка на стареца е все още добре закрепена под чергилото на покрива, после започва да върши нещо под колата, в резултат на което се разтърсва цялото купе. Очевидно не е привърженик на излишното бързане.
Вътре в купето, Шугър трепери цялата и стиска зъби, за да не тракат. Облечена е само с лилавата като цвят на лавандула рокля — и нищо друго, няма дори шал. Тъй като знаеше, че ще трябва да бута количката на полковник Лийк цял ден, а и държеше да очарова Уилям, тя реши да се откаже от връхни дрехи — и сега страда от тяхната липса. В никакъв случай не би се притиснала до стареца, за да се стопли — той мирише ужасно, пък и, както не може да се опира на страничната облегалка на инвалидната количка, нищо чудно да се изтърси в скута й.
— При един такъв порой през 1867 година падна мостът край Хауик — ръмжи той в мрака. — Загинаха трима души, без да броим издавения добитък.